Исландски дневник – ден 5. Jokulsarlon и Северното Сияние.

Тежка вечер беше в повече от един аспект…но най-важният че пердашеше  дъжд и сняг като изневиделица, не се виждаше кьорава звезда, демек пълната липса на малшанс относно сиянията беше налице. Лека полека започнаха да се прокрадват разни мисли, че май няма да успеем да ги видим, и че от петте вечери които преди идването ми се струваха, че ще предложат щедро количество шансове остана само една – вечерта на отчаянието. Но за това после.

Сутринта поехме отново по пътя. Внимателно конструирания ми план плредвиждаше предишната вечер да стигнем до хотела след час-два шофиране по тъмно, за да можем тия неща около него на другия ден да ги видим на светло и после видяните от вчера неща по обратния път да са по тъмно. И така, поехме още на изток към една ледникова лагуна…или глетчер лагуна. През цялото време имахме противоречия какво е ледник, какво е глетчер и има ли разлика между двете. Буквално представлява река от лед, свличаща се от върха. Друго такова синьо сте виждали само във смеските на фотошопа, без да го забележите сред останалите 1224934374923947239 цвята.

По някаква причина тая ледена река се отдръпва, оставайки огромни късове лед зад себе си, които водата навлезнала от океана понася. Всякакви нюанси на светло синьото причинени от пречупване на светлината и наслагване на различни пластове древен лед. Бе какво се обяснявам, на гледайте.

И поехме по обратния път към летището. Минахме да оставим няколко хотелски чаши, които бяхме забравили в колата…няма да ви обяснявам как се е случило. За първи път видяхме слънцето за по-продължителен период и е странно колко по-различно изглежда всичко наоколо. Не казвам по-добре или по-зле, просто по-различно. В тоя регион, който вчера сме минали по тъмно всичко изглежда доста по-диво и грубо…до колкото това е възможно.

Пътьом отново ядохме в същата бензиностанция от вчера, и посетихме сувенирния магазин. Особено популярни са неща от исландска вълна, които да ви кажа хич не са скъпи, особено като се има предвид, че чужденците получават 15% отстъпка заради ддс-то, което не трябва да плащат. Ръчно изплетен дебел пуловер от исландска вълна е около 80-90 евро, машинен такъв е 50. Шапката си я взех за около 20. И най-вече made in iceland, а не made in china. Може да не са комунисти, но успяват да се справят с минимален внос на стоки от вън, което е похвално.

След многобройни смени на времето: дъжд, сняг, градушка, слънце, суграшица, някво което не можахме да го дефинираме, както и всички изброени едновременно – стигнахме в Keflavik, или както дебилно му викахме Kefarik, щото там щяхме да кефарим. Отидохме си на адреса на малката къщичка, в която щяхме да спим, всичко отключено, леглата подредени само че…няма жив човек персонал наоколо. Звъннах на оставения телефон да питам какво става, казаха ми че да, всичко е наред, да си лягаме, да си ставаме утре рано, закуската е в хладилника и лека вечер. Уникум. На двора имаше малко топло басейнче, но не успяхме да го пробваме.

Излезнахме за вечеря. Търсенето на нещо отворено след 8 в малко исландско градче не е лесна задача. Забихме се в един супермаркет да потърся едно от двете неща, които ми липсваха в екскурзията до сега: сиянието и акулата. Акулата е специален исландски специалитет носещ славата на най-гнусното нещо, което може да се яде някога. Метода на приготовление е следния: хваща се гренландска акула, която понеже нямала пикочен мехур всичко и заминавало в месото, което по тая причина е отровно и мирише страшно на амоняк. За да се отстрани това акулата се заравя в дупка в земята за 3 месеца и се натиска с камъни, които да я “изтискат”. Хитро…ама естествено акулата и си се разлага паралелно. След това се отравя, и се закача да се изсуши за още 3 месеца. Маха се някаква кафява коричка и…добър апетит. Жалко, не можахме да намерим. Срещнахме двама напушени исландци в магазина, които се зарадваха че ги питаме да препоръчат сладки неща, защото нямало по-подходящ човек да го питаш за сладки неща от весели и релаксирани, следователно напушени исландци. Странни хора бяха.  Нямало акула в магазина, но ни препоръчаха нарязана и желирана овча глава. Казаха че тоя метод за консумация бил препоръчителен, защото ако ядеш месото направо от главата очите те гледали и не било приятно.

Прибрахме се към вкъщи около 10, 10 и нещо и трябваше да видим какво ще правим. Умората си беше казала думата, както и поражението при гледане на сияние от преди няколко дена. А сега времето беше несравнимо по-гадно и прогнозата за активност беше още по-лоша. Ако имахме още няколко дена и през ум нямаше да ми мине да излизам в това време.  Но…все пак беше последна вечер, удавник и за сламка се хваща, а и за успокоение на съвестта трябва да си знаеш че си опитал всичко. Но оптимизма не беше на лице, почнах да се успокоявам как липсата на видяно сияние ще ми е причина да се върна догодина. Със сигурност ентусиазма беше ударен и от група 7 човека, едва 4 излезнахме на лов.

За капак на всичко зоната беше напръскана с малки градчета и селца, които хвърляха светлина и не даваха дори минимално необходимата тъмница. В търсенето си на тъмно място дори стигнахме до затворената преди години натовска база. Все пак криво ляво намерихме едно тъмничко място, горе-долу под малка дупка в небето през която се виждаха звезди. Паркирахме и излезнахме навън да видим какво става. Облаци, тук-там звезди, хм, нещо там шава. Имаше предишния път някакво чудене дали нещо не се зеленее в небето, но общото заключение беше че на съответния човек му се привижда и да ходи в колата на топло. Тоя път след части от секундата всичко беше вън от съмнение. Прозрачна зелена мъгличка се изви като змия в небето, леко и без много бързане придоби интензитет, разнесе се малко, пак се събра и пак се разнесе. Как да ви го обясня, не знам. Изпаднахме в овчи възторг, почнахме да се поздравяваме къде за видяната гледка, къде за това че тъпия ни упорит инат е дал резултат. Останахме около 3 часа, докато облаците буквално не покриха цялото небе. Периодично се зеленееше, но най-активната част беше точно секунди след като слезнахме от колата. Макар температурите да не бяха ниски, вятъра е ужасно пронизващ, но на кой му пука. Един член на групата(може да се представи ако иска), дори легна на земята в снега.

Прибрахме се доволни към 2 и половина 3, а трябваше в 5 да ставаме за полет. Малко оптимистично беше направен графика, което предизвика нерви дали няма да изпуснем самолета след като се забавихме в отвратителното време, а и връщането на колите под наем отне повече време от очакваното. Все пак всичко беше наред, след 3 часа кацане в Амстердам и обратно към нормалната вселена.

Утре: Епилог.

До Утре и КЗЛ!

[social_share/]

[wp:svejo-net]
[topbloglog]