Последният ми ден в САЩ започна с добра и лоша новина. Лошата беше, че американците точно днес решиха да сменят часовника и ме лишиха от един ценен час сън. Но добрата компенсира – мислех си, че полетът ми е от 5 следобяд, той се оказа от 11 вечерта. Общ баланс за деня: +5 часа.
Крайно време беше да се запозная с домакина ми Иво, възможно е да живееш с някой цяла седмица в един апартамент и да не се засечете. Получава се, като аз се прибирам обикновено в разни невъзпитани часове след 1 през нощта и излизам към 10 на следващия ден. След като най-накрая се запознахме, съжалих, че не съм го направил по-рано. Бях споменал, че Иво е половин българин, половин чех и искаше да си упражнява българския с мен. Оказа се, че няма много за упражняване, човекът си говореше почти свободно, като само леко се запъваше на някои думи. Ухилен до ушите, ми подаде вафла “Боровец”, каза, че това е единственото българско нещо, което е намерил да ми подари. В отговор, аз пък се ухилих до ушите и му вързах мартеничка, беше негов ред пак да се ухили. Полафихме накратко, че трябваше да излизам, но се разбрахме да се видим пак преди да потегля, Иво дори обеща да ме метне до летището с неговата кола.
Бързах за среща с друг човек, с който се знаехме от една онлайн игричка, която ме беше обсебила преди няколко години. Спокойно, не сме били съседи по ферма, доста по-интелигентна игра беше. Та на него му бях заръчал да ми намери място с добри американски палачинки – едно нещо, което ми липсваше от фаст фуд американското меню цяла седмица. Та, ако не знаете, американските палачинки са едни такива дебели, пухкави и по-малки от нашите. Хвана ме срам да ги снимам пред него като някой инстаграм идиот, ядат се обикновено с масло, кленов сироп и пудра захар. Купих си микс и си донесох и нямам търпение идния уикенд да си сготвя, да видя какво ще се получи.
Поразпитах го някои неща, като типичен ню йоркчанин омая ми главата с милиони и милиарди долари, въобще порядъците, с които говорят там за обществените проекти, са съвсем различни. Посмяхме се малко на български гръб, че новата им метро линия е почти колкото половината ни БВП, разказа ми как преди 20-ина години, преди да стане Джулиани кмет, Ню Йорк е имал изключително високо ниво на престъпност, попсува ме, че съм избрал хокеен мач на Девилс, вместо на Рейнджърс, но пък Никс съм ги уцелил, въобще доста кратък, но много наситен разговор.
Оценявам си като грешка сравнителната социална изолираност на това пътуване. Трябваше да съм по-активен, като в Санкт Петербург например, но просто програмата ми не позволяваше много свободно време за синхронизиране с други хора. А дори и малкото такова беше изядено от снежната буря. Аз може да съм достатъчно луд да вися на едно място 2 часа, за да направя снимки по светло, залез и тъмно, но трудно ще се намери някой да ми се навие на акъла. Въобще, балансът между ползите от самостоятелността и социализирането е много тънък и мисля, че в Ню Йорк отидох прекалено много в социопатската крайност, но нищо, след като успях да свърша почти всичко, което си бях намислил, при следващо ходене там определено ще наблегна повече на хората.
Беше ранен следобед и след като за пореден път се бях оказал по неведоми причини около Таймс Скуеър, реших да се тествам дали имам шанс да видя бродуейското представление, което си бях наумил – The Book of Mormon. Един коментар в блога ме надъха, че пред театъра е възможно да се раздават евтини билети за правостоящи и се пласирах отпред да се пробвам. За съжаление, нямаше нищо такова, единствените опции бяха от мургавки чичковци, които продаваха билети за по над 150 долара и хич не ми приличаха на случайни хора, които просто не могат да присъстват на представлението, както твърдяха. И това ще остане за следващия път.
Но нямаше защо да унивам, предстоеше ми нов авиомузей. Като сухо качество на експонатите този е нещо като малкото братче на вашингтонския. Совалката не е летяла реално в космоса, а е само прототип, за капак на всичко, беше затворена заради наскоро вършалия ураган Санди. Blackbird-а също беше някаква ранна версия, която май не е изпълнявала официални мисии. Но този музей печели по няколко много важни параграфа.
На първо време – разположен е върху самолетоносач, истински, служил, два пъти атакуван от камикадзета самолетоносач. Колко музея могат да се похвалят с подобен декор?
Доста от вътрешността е запазена, на мен ми беше любопитен механизма за катапултиране на самолетите и един от служителите безкрайно се зарадва на въпроса ми и ми обясни подробно откъде е минавала парата и къде по палубата да търся релсите на катапулта.
Друго голямо предимство е, че подредени върху самолетоносач, експонатите изглеждат много по-реалистично и много повече дишат. Имаш чуството, че аха наредените самолети ще бъдат изкарани на пистата за излитане. Фонът с манхатънските сгради също не е за изпускане. Предполагам, атмосферните условия не им се отразяват добре, де, споменах за леко счупената от урагана совалка, която в момента е покрита.
Не на последно място, до музея е прикрепена една от подводниците, които са носили ядрено оръжие. Тази е служила сравнително малко, защото е дизелова и бързо-бързо е подменена от атомна. Обикаляла е предимно около съветските брегове, както споменаха служителите, “да отговори на евентуален ядрен удар от страна на СССР, само за превенция”. Казах си на ум “да, бе, да, само за превенция, сакън да си признаем, че сме и агресори от време на време”.
Интересно беше, че въпреки че са се радвали на доста луксозна храна, голям проблем в подводниците генерално е водата и са имали право само на един душ за 7 седмици. Яко. Харесаха ми и леглата, предполагам трябваше да ни покажат колко тясно и неудобно са живели моряците, но в днешно време това си е средностатистически хостел.
Не знам, след месец-два сигурно би ми писнало, но имам чувството, че спокойно бих си прекарал живота в такъв музей. Във Вашингтон дори пропуснах да видя Белия дом, а тук се наложи да ме гонят, като затваряха. Минах и през поредния протест, този път за свободата на Тибет.
Като си за последно, има някакво тягостно усещане и целият ден е един такъв муден – последно излизане от метрото, последна разходка по тая улица, последно взиране в чернокожия Батман, който предлага да се снимаш с него на Таймс Скуеър. Баш последните ми минути реших да ги прекарам пред Рокфелер Център, незнайно защо там беше мястото, което ми изглеждаше най-интересно, най-комфортно и най-нюйоркско. Колкото и да звучи като да говоря глупости, защото хал хабер си нямам какво е най-нюйоркското нещо след едва 6 дена престой. Купих си невероятен сувенир и ме е яд как не съм се сетил по-рано – брой на Ню Йорк Таймс. Автентично е, от мястото, което съм посетил, носи датата и показва какви са били световните новини в деня на покупката. Мисля, че след няколко години ще ми е много интересно да го разгърна.
Хванах едночасовото метро за последен път, за последен път се разходих по пътя към къщата на Иво, не минах да кажа чао на личния ми вечерен снабдител с фаст фуд, че не ми се обясняваше. Иво удържа на обещанието си да ме закара до летището, въпреки че го уверявах, че няма проблем да си хвана такси, не, настоявал. Поговорихме си малко как Бруклин е мястото, което чувства като свой дом, обещахме си следващия път там да ме настани, казах му да звъни, като идва към Европа и така.
Никакви проблеми с напускането на Щатите, след 8-часов полет, който предимно проспах, кацнах в Рим с 20 минути до излитането на връзката ми за Венеция…
До утре и КЗЛ!
[social_share\]
[wp:svejo-net]
[topbloglog]
Жестоко! Жестоко! Завиждаме!
Или поне аз в частност..и в контрапункт на – радвам се за теб !
Няма проблем, завиждайте, споменал ли съм, че това е една от целите на пътеписите :)
Пак се включвам с дежурния коментар. Като видя Blackbird и трябва да кажа някоя глупост…
Този не ти ли се стори малко като играчка, или макет, сравнен с оня в DC. Имах таково чувство аз като бях там и като се разрових малко намерих, че това на Intrepid-а не е баш Blackbird, а А-12 – първия или втория прототип на базата на който е направен Blackbird-а. Има една сурия разлики с SR-71, като една от тях е че са го пребоядисали след като са го заземили и това го прави да изглежда по-различен.
И все пак – яко си си изкарал, май :)
Флай Хай
М.
Да, аз си написах и в поста че е прототип, и че като цяло експонатите не са толкова атрактивни, колкото във Вашингтон. Аз и за това всъщност бих целият път до там, да видя истинските совалка и блекбърд, а не само прототипите им, които ми бяха под носа в НЙ :)
Иво се ухили, Георги се ухили, после пак Иво се ухили… Аз чета тук и се хиля, цапам ушите с червило, както се касва :)))
Да са живи и здрави братята италианци, някой ден пак ще прескочиш до Щатско, хем нали имаш виза. Иначе – добре дошъл в клуба на купуващите вестници като сувенири :))
Еми сори, ама нормално е някоя дума да ти се загнезди в главата и да се повтаря, хили се. Да, визата ми е дългосрочна инвестиция и мисля да я ползвам многократно :)
Искрено завиждаме. Това с последния ден съм го преживявал и е много гадно чувство, все едно си тръгваш завинаги… Убеден съм, че пак ще отидеш! А идеята за НЙТ е много яка и не мисля, че има за какво да съжаляваш, теб като сувенир ти стига един брой.. като нищо след 6 години ще имаме нов папа
До миналата година Enterprise седеше в Нац. музей до Вашингтон, който си посетил. Аз съм го посещавала 2007 и това е експонатът, който видях там. Едва като пенсионираха совалките 2011 беше решено Нац. музей да получи Discovery, a Enterprise да прелети до Ню Йорк на гърба на един Боинг (тоз полет го гледах от прозореца си) и да бъде изложена върху самолетоносача Intrepid. Така че си късметлия да посетиш тези музеи след пенсионирането на совалките, преди това отблизо можеше да видиш само Entreprise. За любител на авиацията като теб си помисли следващото ти посещение в Ню Йорк да бъде по времето на Fleet Week през пролетта. Тогава, с доза късмет, можеш да видиш и Сините Ангели, и Раптор, и Super Hornet, и разни други исторически и съвременни авио чудеса.
За The Book of Mormon не че е нямало, а вероятно си пропуснал опашката, която е настрани и вдясно от главния вход пред едно малко прозорче, което се отваря един час преди завеса както споменах. Опашката не е голяма, защото са едва 28 места (14 човека, ако всеки купи по два билета). Аз съм чакала веднъж с мои български гости около час и успяхме да влезем, други пишат по блогове, че са чакали цял ден – въпрос на късмет. Други мои гости така видяха Jersey Boys, за който също иначе нямаше места. Ако идеята е просто да отметнеш гледането на някакво шоу като мероприятие, тогава става да си вземеш билет с намаление от TKTS booth на Таймс Скуеър. Минават години, обаче, преди за новите и популярни шоута да почнат да се продават билети на TKTS booth.
Да, четох че преди това е било Enterprise. Не ми се искаше все пак това да е причината да видя совалка де, да речем изстрелване на Кейп Канаверал щеше да ми е доста по-високо в приоритетите :) Ще имам предвид за авиошоутата следващият път, но често при мен датите се налага да се решат импулсивно и чак после гледам какви събития има. Не винаги, но в този случай определено беше така.
За The Book of Mormon за съжаление го нямаше този път механизма. Или аз може да съм закъснял. За онова прозорче, ако някой се наредеше на него специално човека отпред казваше – This window is only for future reservations only. If you have reserved a ticket go inside. Запомних го наизуст, че няколко пъти го повтори :) За TKTS знаех, даже предлагаха Jersey Boys с 30% off същия ден, но не ми се гледаше сам. Общо взето само The Book of Mormon минаваше над чертата с оглед на разходи(<$100 ако имаше възможност) и желание да гледам постановката сам, за останалите не ми беше толкова мерак да давам подобни пари :)
:)) В прегледа на челната страница на хрониките видях нещо много интересно:
“Ню Йоркски Дневник – ден 9. Последно
Част 9 / 11…”
На Ахмед сигурно мед му капе на сърцето ;)
В Гуантанамо такъв мед ще му закапе, че…