Югоизточноазиатски дневник – ден 27. Обзор Камбоджа и Виетнам

Да продължа със заключенията, нищо, че днес беше добър ден с еднодневна разходка до Комо и минимално шляене из Милано – все пак много хора са ходили до там и могат да ме хванат в крачка, ако говоря глупости. Та менюто е Камбоджа и Виетнам.
 

Камбоджа

Камбоджа е най-прекрасната, най-вълнуваща и най-интересна държава на света. Велико навремето кралство, в модерната си история попадат на неподходящото място по неподходящото време, а именно да са съседи на Виетнам по време на войната. Граждански войни, нестабилност, краткотрайно, ама хипер кръвожадно лидерство на ултра ляв режим – трудно е да се възстанови която и да е нация от подобно нещо. Все пак има спокойствие и стабилност от едно 10-15 години, но са твърде малко и това си личи в момента, в който излезеш извън туристическия Сием Реп и столицата Пном Пен. За нас това бяха крайпътните гледки в двете ни автобусни пътешествия.
 

 
Много, много бедност, мисля, че около 70% от населението живеят с под 30-ина долара на месец. Дървени колиби, повдигнати на подпори, предполагам, за да не се наводняват и пак предполагам, шервани от цялото семейство, барабар с животни и всичко. При все това, не мисля, че изглеждат нещастни, а децата търчат и скачат като изоглавени. Дали фактът, че нямат 500 фейсбук приятели, развит WoW профил и дебел високоскоростен ви-фи интернет им пречи да са щастливи? Не мисля. Тези, които успяват да ходят на училище, са чистички и спретнати, в униформи, на колела. Държавата е на прав път, но ще отнеме още доста време, определено.

Все пак при всичката бедност и лоши неща, които са им се случили, Камбоджа има късмета да притежава едно от чудесата на света – храмовете на Ангкор. Много е изписано, много е изговорено и много праймтаймове на Нешънъл Джиографик и Дискавъри са запълени по темата и едва ли мога да добавя нещо ново. Мога само да дам съвет да се видят колкото се може по-скоро. Пълчищата туристи налазват и ще продължават да налазват лавинообразно и се радвам, че въпреки многото хора, все пак някакво усамотение имаше. Не ми се иска да съм там в момент, в който да видиш отражението на Ангкор Ват в езерото, ще се чака на опашка, подобна на тази пред клетата айфелова кула. Леко успокоение е фактът, че повечето са прекалено страхливи да вървят неорганизирано и сам човек винаги може да си намери собствено място. А и комплексът е огромен – трябва си поне седмица да обиколиш храмовете, като до по-далечните от тях трябва да се пазиш от малария и противопехотни мини, но пък ще си ги имаш само за себе си. Не знам, може и малко егоистично да го карам, все пак Ангкорските храмове са може би текущото спасение на камбоджанската икономика и за самите хора там колкото повече, толкова по-добре. Но има места, в които много хора не пречат, има и такива, за които тълпите са смърт и мисля, че храм, изоставен сред джунглата, обрасъл от дебели многогодишни дървета, определено е от втората категория.
 

 
Доста различна и мистична държава, може би точно поради факта, че още не се е модернизирала. Кхмерското караоке беше един от най-големите културни шокове, отстъпва само на моторния трафик във Виетнам. Трябва да се ходи пак, ще се види кога.
 
Виет Нам
Виет Нам е най-прекрасната, най-вълнуваща и най-интересна държава на света. Това, което всички казват е, че за една седмица не може да се види Виетнам, и са много, много прави. Ако се замислите, за една седмица и България не може да се види. Но все пак тия всички забравят, че повечето хора не могат да си позволят лукса, наречен време, а времето за пътешествие в Югоизточна Азия е по-ценен ресурс и от парите и трябва много да се внимава как се харчи. За нас това означаваше по 2 дена в Сайгон, Ханой и Хой Ан – три тотално различни града един от друг, и за допълнителен бонус, Хейлонг Бей с хилядите (няма го колегата Пайташев да каже точната бройка) островчета.

За да продължа хипотетичната загадка от вчера, ако има само държава от четирите, която да посетя отново, победител ще бъде точно Виетнам. Не знам на какво се дължи и рационално обяснение за такива неща трудно може да се даде. Дали е детска комунистическа носталгия – едва ли.
 

 
Просто някак се чувстваш като все едно си вътре в телевизора и нещата се случват около теб. Дали ще е ненормалният изродски моторен трафик, дали ще е старият град на Хой Ан със светещите фенери вечер, дали ще са крайпътните фермери с конусовидните шапки – може да си припадаме пред компютърно генерирани 3Д филми като Аватар, ама по-реално 3Д кино от това да си по средата на всичките тия споменати неща няма. Посетителите все още са предимно бекпекъри, но и това ще се промени. Както и за останалите държави, без Сингапур, важи правилото, че най-доброто време за посещение е СЕГА.
 

 
Тук също ще спомена и храната. Може тайландската кухня да е най-известната в региона, но на мен лично виетнамското повече ми допадна. Дали съм ял на неподходящите места в Тайланд, дали е трябвало да пробвам огненото им люто, не знам, но на мен лично ми беше по-вкусно във Виетнам.
 

 
И разбира се, Хейлонг Бей, хич и не бях чувал за него преди прословутия виетнамски Топ Гиър, но така е като рекламата не им е на висотата на попрехвалените западни забележителности (пак ще спомена айфеловата кула, и не че е лоша, ама едночасова блъсканица преди дори да стигнеш първото стъпало е абсурдно).
 

 
И въобще, отказвам се да се оправдавам защо Виетнам най ми е харесал. Гледайте Топ Гиъра и вижте за себе си дали ви допада. Ще завърша с цитат точно от там: “Viet Nam? You don’t know man, you weren’t there!”

Утре:

• Полет към България, най-накрая
• Епилог

До Утре и КЗЛ.
[social_share\]