Китайски дневник – ден 9. Драма

По план последния ден в Пекин трябваше да е лекичък – малко пропуснати забележителности, покупка на сувенирчета, ей такива. Съдбата обаче беше подготвила тежката си секира. Но всичко по реда си.

Станахме рано с цел да посетим мавзолея на Мао в работно време. Има нещо много цинично и чернохуморно в мавзолей с работно време, не мислите ли? Слезнахме на площада, видяхме опашката, която май беше по-дълга от Великата Китайска Стена(и това не е сравнение наизуст, от първа ръка е) и последните нотки на ентусиазъм бяха попарени от една полицайка, която каза, че преди въобще да се редим трябва да ходим да си оставим раницата на гардероб, където познахте, чакаше ни друга опашка. Леко перверзната цел да посетим де що има мавзолеи преди жителите им да са погребани понесе лек удар, на тоя етап, защото едва ли ще е последното ходене в Китай…

Поехме към пекинската Витошка, наречена звучно Wangfujing да понаваксаме с последните сувенири, успяхме с частичен успех. Беше 1 след обяд, а таксито от хотела за летището трябваше да го взимаме към 4:30. Решихме да се метнем до олимпийското селце, макар и да са необходими 3 смени на метро и генерално много път само за да зърнем стадиона. Влезнахме на хубаво време, излезнахме на дъжд, та виждането наистина беше само виждане.

Тръгнахме обратно по метрата. Сега, тук метрото е мега модерно и цивилизовано. Дори в пик час, когато блъсканицата е прилична се спазват горе-долу опашките, и ако не успееш да се качиш на едното влакче се качваш на следващото почти винаги. Както и при софийското преди вратите да се затворят изпищява аларма, и който не е успял да се набута се отдръпва. Това хич не е шега работа, миналата година май е имало човек премазан от метрото в Шанхай или Пекин след като се заклещва във вратата и сейфти системите не заработват. При една от смените на метрото попадаме на перона точно, когато издрънчава алармата а вратата пред нас е прилично пълна. Казвам на сестра ми, че ще чакаме следващото, тя обаче вижда съседната врата където има място и почуствала спортен порив дошъл незнайно откъде(и това ще ми е мистика до края на живота ми) се мята заедно с племенницата с лъвски скок във влака. Аз учуден си оставам отвън.

Успяваме с жестове да комуникираме, че ще се чакаме не на първата спирка, както беше отработено на сухо ако се случи подобен сценарий, а на втората, защото там ни е хотела. Изчаквам аз следващото влакче, качвам се. Първа спирка, втора спирка. Слизам – няма ги. За да разберете пълната драма ще спомена, че покрай мен сестра ми въобще не смята за нужно да знае къде как и защо отиваме, просто ме следи. Изведнъж се оказваме разделени по незнайна причина. Всички телефони са в мен, парите са в мен, документите са в мен. Усещате ли драмата? Чакам 10-15 мин на спирката като всякакви сценарии ми минават през главата – какво може да се обърка като си казал на някой “чакай ме  не на първата, а на втората спирка?” Решавам, че ще огледам  +- една спирка около мен, и дано те не решат в същото време да ме търсят, противно на втория пилон на предварителния сейфти план – ако се изгубят да не мърдат. -1 спирка…няма никой. +1 спирка…две изплашени физиономии ме гледат от перона. Еййй, лелеее, много яко усещане нещо такова да се случи 40-50 мин преди да тръгваш към летището. В крайна сметка се намерихме, а обяснението защо не са били на предполагаемата спирка така и си остава незадоволително за мен.

Следва обаче драма номер 2. Стигаме до летището, аха да се чекирам. Любезна китайка ме пита за къде пътувам, отбелязвам Шанхай-Пудонг, тя ми посочва гише и всичко ок. Любезният китаец на гишето, обаче не е на нейното мнение и ми казва да си махна куфара и я вика оная да ми обясни, нещо което тя с равноделен глас и с типичен китанглийски ми казва: sorry, no check in, flight delayed, maybe cancelled. Come again 30 minutes. Е не. 4 часа след кацането ми в Шанхай трябва да поемам обратно към Европа, баш сега не ми трябват “flight delayed, maybe cancelled” въпреки че буфера е стабилен.

На гишето на China Eastern е някакъв мини погром. Успявам да се добера да питам какво става, където служителка ме уверява, че полета само закъснява, а не е отменен. Дано. След 20 минути все още никаква новина, освен че гишето вече прилича на протест в арабска държава, намесила се е полиция и има доста изнервени хора. Светлинното табло на летището кротко си показва, че всичко е наред, а очевидно има много проблемни полети. На една черна дъска зад гишето са написани някои от тях…явно електронната система не е свързана до край с авиокомпаниите и точно процеса на обработка на закъсненията е аналогов.

Още 20 мин, черната дъска вече е изнесена по средата на терминала. И ако гишето прилича на арабски протест, то тук прилича на токийската борса. Постоянно се пишат някакви неща с маркер по дъската и много хора наоколо ръкомахат и крещят. Седи и моят полет, MU5130 – йероглифче, йероглифче. Не особено успокоително. След още известно време обаче това се променя на йероглифче-MU5130-йероглифче 19:51 йероглифче-йероглифче. Това е успокоително вече. Чекираме се и макар полета да не излетя в 19:51, а по-скоро към 21:00 в крайна сметка след изопване на нервите успяхме да стигнем навреме за полета от Шанхай до Москва.

Утре следва репорт от Москва, където мегауморените ни личности ще опитат да убият 5-6-7 часа около Червеният Площад.

До Утре и КЗЛ!

[social_share\]