Ню Йорски Дневник – ден 4. Ню Йорк, Ню Йорк

City so nice, they named it twice. След една камара прелетени километри и изпилени нерви, дойде моментът да стигнем до на баницата мекото – първа пълноценна разходка из града. Часовата разлика ме изрита рано-рано от леглото, а и нямах търпение, в 9 вече бях готов на нисък старт пред вкъщи. Повечето хора, които ме познават, знаят, че ако в нормален ден по това време съм си отворил едното око, е феноменален успех, заслужаващ потупване по рамото.

Първите ми две впечатления се сблъскаха едно с друго – от една страна, не предполагах, че чак толкова далече живея, въпреки че бях запознат с необходимото време за транспорт, на живо ми изглеждаше доста, доста по-дълго. Като пълен контраст обаче, се оказа, че сърцевината на Манхатън си е изцяло пешеходни дистанции и нямаше почти нужда да ползвам метро през деня. Иначе нямаш много време за мислене, с излизане от метрото, градът ти отперва един зад врата и нямаш време нито да се адаптираш, нито да свикнеш постепенно.

Небостъргачите са навсякъде. И не говорим за 1-2 небостъргача за фасон, както е в повечето големи градове, говорим за това, че е постоянен сумрак и слънцето успявате да го видите, само ако намерите някоя пролука между сградите, дори по обяд. Естествено, по закона на Мърфи, тази пролука се пада точно там, където искате да направите най-феноменалната си снимка. Ето един от първите ми кадри, който сякаш символизира цялата държава – подчертания патриотизъм с висящите навсякъде знамена и характерния купол на небостъргача на Крайслер.
 

 
След като направих огромната грешка да се натоваря с едни бързи задължителни покупки, така че с малкото си мозък да ги мъкна целия ден, започнах лека-полека да обхождам специалните места. На първо време Grand Central – терминалът на гарата, който е успял да запази ретро очарованието, без да изглежда вехт въобще. Тук голяма част от хората бързат за някъде, а друга са туристи-фотографи. Тук хапнах и първия нюйоркски специалитет – бейгъл с крема сирене. Мисля да повторя тия дни.
 

 
Та като казах туристи, от цялата ми обиколка останах с впечатление, че или такива няма, или са супер квалифицирано малцинство, ако изключим гетото на Таймс Скуеър. Или градът е достатъчно огромен да ги поеме, или те успяват да се слеят незабележимо, но за целия ден не забелязах групички китайци, предвождани с чадърче, и американски аналог на гладиаторите от Рим, за които писах вчера. Безкрайно съм доволен от този факт, незабележимите туристи помагат да се усети пулса на града доста автентично с жълтите таксита, забързаните хора и луксозните хотели.
 

 
Следваща стъпка се случи площадът със сградите на Рокфелер. Тук най-характерното нещо, което сте виждали, е неизбежната ледена пързалка, същата, която се намира под новогодишната елха, която показват по телевизията. Бях чел, че има огромно чакане, претъпкана е и цената е солена… от тези три теории, факт се оказа само последната. Не ми се даваха 40-ина долара за отбиване на номера, а и сам не ми се караше. Аз, като голям фен на сериала 30 Rock, си умрях от кеф да ги видя всичките тия познати места.
 

 
Там се намира и фирмен магазин на Lego. Парадоксално или не, влизайки в тоя магазин, за първи път осъзнах къде се намирам. Нали знаете за “Вихъра на Тоталната Перспектива” от “Пътеводител на галактическия стопаджия”? Ще ви го преразкажа набързо – това е особен метод за мъчение, който успява да покаже на осъдения колко нищожна частичка е спрямо цялата необятност на вселената. Повечето хора не го осъзнаваме, защото имаме високо самочувствие за себе си, но влизайки във вихъра, ти се демонстрира колко си миниатюрен, което в повечето случаи води поне до лудост. Тъпо го преразказах, но магазинът на Lego беше моят “Вихър”, нито централната гара, нито небостъргачите успяха да ме шашнат, за първи път усетих, че съм в сърцето на най-силната държава в света точно там. Едва ли има логично обяснение за това, просто така го почувствах, може огромният динозавър, съставен от хиляди блокчета, да ми е помогнал, не знам.
 

 
След като подтиснах инстинкта да си купя някое конструкторче или поне една кофичка с блокчета, установих, че съм гладен. Ню Йорк е известен с това, че има всякаква храна, за съжаление, моят ограничен бюджет е принуден кажи-речи да избягва всякакви заведения, в които има келнери. Затова, ако искам да пробвам най-най-гозба, ще трябва да се огранича до по-простите неща – бургери, пици и хотдоци. В случая, се оказах доста близо до заведението, което е популярно като най-добрите бургери в града според авторитетния сайт Zagat. Намира се в лобито на луксозен петзвезден хотел, ако не знаеш какво търсиш, няма да го намериш, и представлява пълна дупка. Как да не изпитам желание да го тествам?
 

 
Опашката беше сравнително кратка, а сандвича и картофите ти ги дават, както се предполага, в мазна хартия. Самият вкус, откровено си казвам, не беше нищо особено, може просто вкусовите ми рецептори да не са супер развити на бургерна вълна и ситуацията да е малко “разбира ти свиня от кладенчова вода”. Ако ми дадете най-скъпото червено вино и такова 1-2 нива над магарешко мляко, едва ли ще мога да ги различа също. Но пък атмосферата си заслужаваше – една камара наточени костюмари, навели се над мазната хартийка и гледат да не им изтече кетчупът и горчицата, като в същото време обсъждат кой техен колега го били прецакали наскоро да работи с лондонския офис, което означавало в европейската часова зона – абсолютно реален диалог на съседната маса до мен. Така е, в Манхатън почти няма случайни хора, ако не броим продавачите на хот-дог.
 

 
След като се подкрепих, се изкачих още 1-2 пресечки нагоре, за да стигна до покрайнините на Централ Парк. Интересните неща в него си ги оставям за друг път, иначе едва ли има по-неподходящ момент за посещение на парк, хем още не е зелено, хем няма и сняг и стърчат само голи дървета.
 

 
Направих лек кръгом и поех обратно по Бродуей в посока Таймс Скуеър. Всичките известни мюзикъли – на огромни билбордове и неонови светлини, които и през деня изглеждат впечатляващо. Но като цяло нямам представа защо площадът е най-голямата забележителност на Ню Йорк, заради едните неонови реклами ли? Тук беше и единственото място, където туристите преобладаваха, явно това е техният бункер.
 

 
А пък най-смешното ми беше как и офисът на полицията се сливаше с цялата атмосфера с неоновите си светлини.
 

 
Помотах се още малко и реших, че килограмите, които нося, вече почват да оказват влияние на ентусиазма ми, затова се яхнах на метрото и се насочих към един парк на ръба на Манхатън, откъдето се вижда и Статуята на Свободата – ето ви я, осветена от слънцето, колкото само да ви подразни… спокойно, и мен само ме подразни, идните дни ще й обърна повече внимание.
 

 
Беше вече късен следобед, докато до тоя момент графикът ми беше “муха без глава”, то за останалата част от деня си имах всичко планирано по часове. На първо време, се пренесох от отсрещната страна на канала, като технически напуснах Ню Йорк и бях в Ню Джърси. Тук е една от препоръчителните точки за снимане на Манхатън по залез. Имам четири залеза общо, възнамерявам да ги снимам от различни позиции, вие накрая ще кажете къде са се получили най-сполучливите снимки. Ето ви ги в една бърза серия, първата е на централната част на Манхатън, където изпъква Емпайър Стейт Билдинг, останалите са на финансовото сити, още известно като Downtown. Забелязвате и строежа на новия Световен Търговски Център, тази тема си я оставям за обсъждане за идните дни.
 

 

 

 

 

 
Причината точно днес да снимам откъм Джърси беше, че за вечерта бях планувал посещение на хокеен мач от НХЛ. По-конкретно, New Jersey Devils с/у Tampa Bay Lightning. Не знам какви предварителни очаквания имах, но реалността ги надмина многократно. Хокей следя само покрай зимната олимпиада, имам някаква бегла представа кои са водещите тимове, дори навремето поназнайвах тоя-оня от играчите. От двата отбора на леда, познато ми звучеше само вратаря на Джърси – Мартин Бродюр, но по незнайна причина се оказа, че не участва.

Но това се оказа без значение. Независимо колко е скучно на леда и колко е заспала и унила публиката (имаха само един вик – Let’s Go Devils, което предполагам е техният аналог на “българи-юнаци”), американците умеят да правят шоу. И това е видимо не само в хокея, а във всички области, дори в киното, например, където всички се забавляваме на безмозъчни екшъни, които просто са направени ефектно. Европейски тъп екшън просто не е толкова як като американски тъп екшън. А дори и Наскар, още известно като реднековската им надпревара в кръгче (само на 2 писти не е в кръгче!), шоуто е невероятно, много от нововъведенията за тв зрителите на Формула 1 първо са въведени в Наскар – телеметрията на автомобилите и разговорите с боксовете. И макар и да съм напълно съгласен с Дж. Кларксън, че ако Формула 1 е Страдивариус, то Наскар е звук от тиган, налаган с дървена лъжица, то определено има какво да се научи от начина, по който американците си демонстрират и продават продукта.
 

 
Плод на много разгорещени дебати е дали така не се отдава прекалено голямо значение на опаковката, отколкото на сърцевината, но е факт, че аз, който само бегло знам правилата, си изкарах супер. Електронното табло постоянно надъхваше публиката, а когато имаше епизодични сбивания на терена, дори показваше повторения на най-читавите тупаници, съвсем не се шегувам. Между другото, понеже по телевизията често е трудно да се следи шайбата, се чудех дали и на живо е така – нямайте грижи, всичко се вижда идеално.
 

 
New Jersey Devils изядоха як пердах, а половината публика почна да си тръгва при 0:4. Аз, като верен фен, реших да остана докрай! По едно време стана 2:4 и вече виждах как съм присъствал на легендарен обрат, за който дядовците ще разказват на внуците след години, но уви, пети гол реши окончателно спора в полза на Тампа.

Ами това беше за днес, много изтощителен ден, особено като се има предвид мъртвото тегло на покупките, което мъкнех, няма да се повтори повече тия дни. Утре по план трябваше да заминавам за Вашингтон, но се оказа, че ще има снежна буря и полетът ми е отменен и съм пререзервиран за четвъртък. Дали ще стане и тогава – божа работа. Хич не разбирам какво съм им направил на тия бури, та почват да ми се отварят всеки път, като поизбягам по-далечко на запад от Гринуичкия меридиан. Първо Мария ме подгони на Карибите, сега някакъв безименен чвор щял да носи сняг, дъжд и вятър. Метеоролозите още не са съвсем в час, ако утре сутрин е зле, сигурно деня ще го отделя на музеи.

До утре и КЗЛ!
[social_share\]
[wp:svejo-net]
[topbloglog]