Настъпи момента с прецизна прозорливост да успея да резюмирам последните 8 дена и да добавя поучителни изводи като тия, които глас зад кадър казва накрая на филмите за неразбралите драги зрители. Не беше типичната екскурзия от мой тип. Тук успяхме да отидем до съседен остров. Разходка до втори остров – отпадна. Разходка до трети остров – отпадна. Общ диаметър на предвижване – 20-30км за седмица. За сравнение за 6 дена успях да мина от Южен до Северен Виетнам, нещо което американската армия не успя да постигне за години. Сега ме е яд за пропуснатият полет до Саба. Но както направих и в Австралия, пропускането на голяма забележителност е само повод да се върнеш.
За самият остров Ст. Маартен няма какво много да кажа без да се опитам да си измислям или да вадя тежки заключения от недостатъчна информация. Половината време и повече го прекарахме на нашият си плаж и честно казано всички опити за културно социализиране биха били леко опасни за здравето, от там и некомфортни за опитване. Всеки си умира да казва как иска да изпита “локалният начин на живот” или “истинският Ст. Маартен”, на практика това е доста трудно и ти трябва повече от седмица. Очевидни са нещата, които изпъкват обаче въпреки минималният опит. Времето наистина няма значение там, трафикът може да е претоварен със задръствания, но това не е важна тема. Кому пречат задръстванията, когато не бързаш за никъде? Няма нито един светофар, доста от отсечките е трудно да разбереш кой е с предимство…разбирате се с махане и свиркане с клаксона. 37 плажа, за всеки вкус: изоставени, с хора, нудистки, с палми, без палми, не знам колко време е необходимо да ги обходиш всичките, освен ако не се надъхаш състезателно да удариш 4-5 на ден. Това на практика не работи – заравяш главата в хавлията и общо взето денят приключва още тогава в 9 сутринта.
Ангила ми беше изненада с тоталното спокойствие и липса на хора там, въпреки умрелия сезон. Трябва да остане така завинаги.
Екстремният спорт обдухване от самолет е изключителен. Не съм скачал с бънджи, с парашут и други подобни, ма то в днешно време всеки може да скача с бънджи, баба ми ако се навие сигурно може да си уреди скок утре. Но замеряне с горещ въздух и пясък от огромна, шумна, машина…е те това си е изродия. Не знам защо напоследък ме влекат все по-нестандартни изживявания от този тип. Да не ви развивам аналогията на един приятел какво ставало от много гледане на стандартно порно, ама може би не е чудно че в шортлист дестинациите за 2012 ми е Северна Корея.
Настроението като цяло е странно. Не бих казал положително, няма как да е положително когато вчера си вегетирал на плажа, а днес си на място, на което си прекарал достатъчно дълго време, че винаги да е неемоционално. Не е и отрицателно настроение – от какво пък да е отрицателно, все някога почивката свършва, и нямам право да съм по-депресиран от тия, които не са и изпитали въобще това, което аз. Просто е странно настроение, трябва си време да се отърсиш и да превключиш обратно. Остават спомените. Някой краткотрайни и примери не мога да ви дам, защото очевидно вече съм ги забравил. Други по-дългосрочни благодарение на точно тия писания, които си препрочитам отвреме навреме. Трети са вечни – екзотичните печати в паспорта. Четвърти са досадни – как, мамка му, тоя пясък успява винаги да проникне навсякъде, включително в слушалките на мп3 плеъра, който дори не извадих от затворен с цип джоб на раницата, която не съм носил на плажа въобще? Мистика.
Както и да е, ще поживеем, ще видим. В по-обозримо бъдеще потвърдените авантюри са на първо място Октобърфест в Мюнхен…поради естеството на “почивката” там доклади не очаквайте. След това Февруари отново Сингапур и Бали. Само Сингапур е отново де, Бали е ново, да не се объркате…
До скоро и КЗЛ!
[social_share/]
