Dear GEORGI, Your flight BT443 is now available for Online Check-in.
Date: Wednesday, 19 September 2012
Departure: 09:30, St Petersburg (Pulkovo) (Terminal 2)
Arrival: 09:50, Riga
Чудно е как едно и също автоматизирано съобщение може да предизвиква толкова диаметрално противоположни емоции у човек, когато е 24 часа преди да тръгнеш нанякъде и 24 часа преди да се прибереш. Последният ми ден щеше да е доста натоварен, трябваше да наваксвам с много от заплануваните неща – Втората Световна Война, Ермитажа, лодка по Нева и отварянето на мостовете. Да видим.
Започнах от сутринта с WW2. След посещението на паметника, който е до хотела ми и честно казано беше малко сухичко реших да мина и през музея на обсадата. Тук беше значително по-интересно. Някъде четох, че навремето музея е бил огромен, но на Сталин не му се е харесвало да има прекалено силен обединителен символ и е бил разрушен, като е възстановен частично чак след смъртта му, но в доста по-малки размери.
Принципно винаги е трудно да се възприеме размера на цялата трагедия, когато ти кажат над 700 000 умрели от глад някак си мозъка трудно може да обработи числото. Доста по-сериознo може да ви удари частният пример, като например дневника на 13 годишната Таня Савичева. На прости странички с по едно изречение пише кой от роднините, кога е умрял. Последните две са “Всички умряха” и “Остана само Таня”.
Един руснак ми обясни и за няколко от по-интересните места в центъра, като например малка част от мост, отчупена от снаряд и ъгълът, на който са се събирали местните да слушат новини от фронта. Абе не знам, такива неща са ми много по-интересни от повечето музеи, в които експонатите дори и автентични ми стоят малко изкуствено. Най-интересното наследство от виетнамската война ми беше не огромната експозиция с пленени хеликоптери и танкове в Сайгон, а един свален Б52, който просто си е оставен да ръждясва в една средно голяма локва. Руснака каза, че има много подобни неща из Санкт Петербург, но повечето са извън центъра и им трябва време…което за съжаление нямах на разположение вече.
Времето от 12 до 5 беше отделено на Ермитажа, съвсем неумишлена традиция май се превръща най-големите и известни забележителности да ги оставям за накрая. Нямах представа какво да очаквам, по подобие на жертвите на обсадата, отвън музея впечатлява с огромните числа и колекции, които трудно се осмислят, интересно ми беше на живо как ще е. Е още по-зле беше. Не разбирам хората, които ти казват че са необходими 3 часа, 4 часа, 5 часа, 2 дена. Месеци са необходими – това поне за хора, които разбират какво правят там, за съжаление от които аз не съм.
Иначе, ако имаш специфичен интерес в дадена област – например Италиански Ренесанс има предостатъчно материал да убиеш няколко часа само там. А дори да имаш още време мисля, че като цяло хората имаме буфер за възприемане на изкуство и се запълва прекалено бързо. Трябва да си починеш, след което да продължиш. Колкото и да ти е интересна дадена област не можеш с максимално внимание да възприемаш 24/7. Иначе интериора определено е величествен, той беше това към което ми се прехвърли вниманието след запълването на личният ми буфер.
Ходенето в музей, като груба дистанция може да е по-малко, но чисто физически е много много по-уморително от ходене по улиците. Имате ли идея защо? Както и да е, оставащата част от деня премина в разходка около Нева, ядене на пица, при което изслушах цяла лекция от италианец относно пицата и кафето и лека полека се смрачи. Решихме да последваме един французин от компанията, защото кой отказва да отиде на място, което “не знам къде се намираме, следвам само руснаците, ще ви пратя адреса”. Оказа се мега странен бар, който се казваше Стирка(Пералня) и вътре имаше перални, които можеш да ползваш и докато си чакаш дрехите консумираш каквото ти е кеф. Даже имаше и ди джей, който първоначално измъчваше и себе си и нас със някакви абстрактни звуци, но накрая пусна Нирвана и изчезна някъде.
Французина беше много ентусиазиран да поръчва литър водка, но нямаше кой да му се навие на акъла, в крайна сметка склонихме четирима човека на по шотче, като руснаците срамежливо отказваха, с изключение на едно миловидно девойче. В тоя момент някъде трябваше да реша дали ще правя финална нощна разходка из Петербург, дали ще присъствам на вдигането на мостовете или ще остана още час с тълпата.
Избрах последното, сигурен съм че Санкт Петербург ще го видя пак, а за всичките тия весели хора не съвсем.
До Утре и КЗЛ!
[social_share\]
[wp:svejo-net]
[topbloglog]
Тази част най-ми хареса :-)
Спомням си в училище учехме за записките на Таня Савичева и ме връщаш едно 30 години назад в детството.
Каква ирония помня Анне Франк , а бях забравил за това руско мимиченце…
Ермитажа също е много величествен. Предпочитам ги тия световни музеи пред дворците с гърнетата на поредния владетел. В тях общо взето си падам само по парковете и градините.
П.С.И аз бих избрал приятната компания , а предполагам и решението е взето след “шотчето” :-)?
И да не забравиш обещаните пътеписи от Литва !!!
След първото и преди второто беше взето решението :)
Няма да ги забравя, пътеписите са на груб строеж още преди да замина, не ги мисли.
Съгласна съм за големите музеи, харесват ми, но се скапваш. Не съм ходила в Ермитажа, видяхме Ватикана и излязохме с отвъртяни вратове, в един момент преливаш и губиш интерес. Състоянието е описано като синдром на Стендал “Синдром на Стендал (изпадане в потрес пред произведения на изкуството)” Забавно е, че от синдрома не страдали японците и местните. Когато влязох в Лувъра знаех точно какво искам да видя, макар и по-малко и точно с мисълта, че ще дойда отново, за да видя още на по-малки глътки и с наслада. Но тази тактика е приложима за относително близките дестинации. За съжаление не можеш да прелетиш океана и да си мислиш “ще дойда пак” – поне за мен е невъзможно. За сега :)
Японците са специален чешит хора, много от нещата не ги ловят :) Бях чел и аз за подобен синдром, но не бях сигурен точно как се казва. В един момент изпушваш и ти става безразлично.
Много е важно как (в каква последователност) са подредени експонатите и съответно ще бъдат разгледани. Ако първо видиш Мона Лиза и другите шедьоври на Леонардо, логично е след това да изгубиш интерес. Разбира се, при мегасбирките като Ермитажа и Египетския музей например това правило не важи. Ако мозъкът ми блокира, оставям все пак очите и другите сетива да работят, а събраната информация ще бъде обработена по-късно…в някои случаи – много по-късно :) Когато бяхме в Ермитажа едно време, екскурзоводката ни каза, че за да разгледа всички експонати, които музеят притежава, на човек ще му бъдат необходими 70 години. Предполагам, че са изчислявали на база време за един експонат, не много точно, но разбираш за какво става въпрос, нали?
Японците са уникален чешит хора и аз много им се радвам :) Сигурно си чувал за това съобщение: “Днес автобус с японски туристи беше нападнат и обран от неизвестни лица. В момента полицията издирва извършителите по направените от туристите 350 снимки” :))
Ти в тоя музей зърна ли някъде картината “Рошаво селянче чопли семки”? Аз я видях няколко пъти :))
Избяга ми селянчето, нищо конкретно не търсех в музея честно казано, освен Леонардо, ама него малко от чисто любопитство заради професионален интерес в друга област :)
Ето ти малко информация за картината, би трябвало да си я чувал :)
http://fun.dir.bg/vic_open.php?id=8557
Преди години имаше изложба в София с макети и скици на Леонардо, и аз като теб – професионален интерес, само че в по-друга област :) Та там видях някои от ей тия рисунки и естествено останах потресен, както вероятно ще се случи и с теб, щото водата и въздухът в някои отношения са много близки:
http://witcombe.sbc.edu/water/artleonardo.html
Между другото, наскоро се сетих за моето най-гадно пътуване със самолет. Ти имал ли си полети, които не би искал никога да се повторят? :)
Хахахах, няколко пъти я видях значи картината, но не съм се спрял да я анализирам в детайли. Повечко внимание в следващия път, записвам си го като пропуск :)
Да, водата и въздухът са си флуиди и се различават малко по определени константи, правили сме експерименти във водни тунели, където много по-лесно се визуализират концепции от рода на свръхзвукова скорост. Всъщност подобни скици на Леонардо биха ми били доста по-интересни от изложените му картини в Ермитажа…
За полети…честно казано не, повечето са си били ОК. Само веднъж съм имал средна по сила турболенция – не е гот усещането, но изчезна след десетина минути. Полета на отиване към Австралия ми беше тегав, защото преди това имах пътуване с автобус до Турция, от там самолет до Абу Даби и бях доста изчерпан, а седалките ми се видяха тесни и неудобни. Но да искам да не се повтаря – в никакъв случай, ще ми се да се повтори точно същият полет до същото място, пък ако ще и да е на раянерска седалка :)
Ха-ха, добре му се получи на капитана, добре, че Георги не е много докачлив :)
Японците страдат от т.нар. Парижки синдром (http://en.wikipedia.org/wiki/Paris_syndrome) То и Мрън малко я засегна този синдром като посети Париж с представите си от френски романи :) Дали пък в Санкт Петербург не е обратното на този синдром, т.е. не очакваш много, а се оказва нещо изключително?
Брех, сериозна работата с тоя синдром…малко с насмешка даже четох симптомите, ама при японците няма нищо несериозно явно :) За Санкт Петербург…очаквах много, а се оказа изключително, та не знам. То много си зависи от нагласа, предварителна подготовка, че дори и моментно настроение. Бях чел един пътепис точно от Париж, където една жена и тръгнало на криво от настаняването на хотела и после беше кисела в целия пътепис от това. :)