Арабски дневник ‒ ден 4. Формула 1

Е, най-накрая дойде дългоочакваният ден на състезанието, един вид да разберем за какво сме се събрали. Но всичко по реда си.

Първо за деня беше посещение на Ferrari World ‒ тематичен парк на Ферари, известен с най-бързото влакче в света. Пак се замотахме нещо сутринта и общо взето решихме да посетим само въпросното влакче, пък ако остане време за нещо друго, ще е бонус. На входа пишеше, че опашката е 25 минути, което беше като новогодишен подарък, спрямо часовете висене, за които бяхме чели. И въобще всичките дни, атракциите, които посещавахме, си бяха почти празни. Нищо, че уж е висок сезон в Дубай, нищо, че очаквах покрай състезанието паркът на Ферари да е препълнен.

Преди да тръгнем бях чел, че специалисти, обиколили различните влакчета, не са много впечатлени. Formula Rossa не било нито най-високото, нито най-дългото, нито с най-голямото отвесно падане, общо взето, единствената екстра е най-високата скорост от 240 км/ч, която се постига в първите 5 секунди и след това намалява значително. По този начин в Абу Даби са се измъкнали да имат нещо “най” в този парк, защото подозирам, че нито един проект в емирствата не започва без да е планирано да е “най” поне в един аспект.

Зачакахме на опашката, като от време на време влакчето профучаваше покрай нас. Цялото нещо отнема около минута и половина, а скоростта, погледнато отстрани, макар и бърза, не изглеждаше като нещо супер невиждано. Доста добра зрителна измама, но за това ‒ по-късно. Върви опашката кротко и методично, по едно време спира. Гледаме, че вече хора не се качват, минутките минават, нищо не се случва. Е, по едно време един пич облечен с работно облекло като на Пешо Монтьора се заразхожда по релсите напред-назад и разбрахме, че нещата не са на добре. 25-те минути минаха и заминаха, а влакчето не мърда. Хем не върви да си тръгнем, защото сме си платили и скоро няма да имаме шанс пак да го посетим, хем не върви и да продължим да чакаме вечно, защото старта на Ф1 нямаше да ни чака да оправят влакчето. Сякаш за да засили ефекта, Пешо Монтьора изведнъж тръгна по релсите с една масльонка. Абе, така ли ще оправиш най-бързото влакче в света, бе, с малко смазка? Това да не ти е 20-годишен Голф? Чак ме е яд, че нямам негова снимка, да видите с очите си цялата абсурдност на ситуацията.

Майтапът настрана, пичът се върна с масльонката и влакчето пак тръгна. Опашката се размърда бързо и си отдъхнахме. Поне временно. Дойде и нашият ред, седнахме си в седалките, всичко е наред, лееекичко се придвижваме към стартовата точка. 5 секунди изчакване, затегнат си с колана, няма мърдането.

Старт!

O-M-F-G!

Скоростта мисля няма общо в случая, вторичен ефект е. Въпросът е, че е усещане, което не сте изпитвали досега. Ускорението направо ви вгражда в седалката, нищо не се вижда, освен може би смъртта с косата, която ще ви прибере всеки момент. Първоначалното ускорение уж отнема 4-5 секунди, на мен ми се сториха като няколко хилядни, в същото време ужасно дълги. Ходи ме разбери какво пиша, и аз не знам. Такъв коктейл от усещания за няколко секунди не съм изпитвал. Дойде баирчето след старта, където уж трябва да се забави. Чудех се дали след високата скорост в началото нямаше да ми се стори пенсионерско. Нищо подобно, баир, спускане, завой с висока скорост, второ изкачване, второто спускане, отново завой. Накрая две-три вълнички, спирачка. Общо към 1 минута и 20 секунди. Преди да се кача, не знаех дали това не е прекалено малко, но повярвайте ми, предостатъчно е, за повече няма да имате физически сили. Уж седиш пристегнат към седалката, но цялото нещо е адски уморително. След слизането нито можеш да си събереш мислите, нито дебилната усмивка, нито крачката. Невероятно усещане. Сигурно ако ми се случваха редовно такива неща, щях да съм като Кими Райконен, който изглежда си подремваше на последното промо клипче от влакчето, едва 2 дни преди ние да го посетим, но за нормалния човек, който не е джигит и гледа да спазва всички ограничения по магистралата, изживяването е просто неземно. Ето ви го и Кими:

httpv://www.youtube.com/watch?v=XAz54LLCDEs

ОК, стига толкова за влакчето, че много се разписах и човек ще рече, че само това сме правили! После дойде време и за състезанието. Няма как да съм толкова многословен тук, мисля, че като за финал си беше доста интересно. Нямаше я очакваната надпревара и спираща дъха драма, но все пак беше вълнуващо. Тези, които го гледаха по телевизията, какво мислите? Публиката беше съставена предимно от англичани, които аплодираха всяка една загуба на позиция на Розберг, а накрая радостта им не беше особено върховна, тъй като титлата се реши постепенно, а не в последната обиколка например. Въобще, гледането на събития на живо си е win some ‒ lose some, в случая си е доста win. Само гледайте да сте близо до видео стена, защото иначе е абсурд да следите състезанието.

Свърши сезонът, ще влезем пак в абстиненция за няколко месеца откъм състезания, дано умните глави се наумуват, защото този сезон, макар и да беше интересен, върви по наклонената плоскост. И моля ви, махнете тия играчки и върнете пак шумните двигатели!

След състезанието последната атракция беше концерта на The Who. Много сериозна група, която създава сложни проблеми в диалога, тъй като фразата “Who is playing” може да е едновременно въпрос и отговор, в зависимост от интонацията. Няма да ви уча кои са The Who, какво са направили за музиката в последните 50 години и колко изпълнители са повлияли. Първо не са ми най-любимата група, но това е може би защото не съм запознат докрай с творчеството им, иначе на хартия имат всичко необходимо ‒ добър стил, много класически рок истории, многообразие и разбира се, не на последно място ‒ гениални текстове. Такива групи трябва да се гледат от обща култура, независимо дали сте фенове или не. Ще се изненадате колко много техни песни знаете! Гледам ги за втори път, като първия не изпяха любимата ми Behind Blue Eyes. Този път я изсвириха и нея.

No one knows what it’s like
To be the bad man
To be the sad man
Behind blue eyes

No one knows what it’s like
To be the bad man
To be the sad man
Behind blue eyes

Поезия, истинска. Започват световно турне, сигурно последно в кариерата им, ако минат през България, не пропускайте.

Това беше перфектен завършек на един изключителен ден. Остана само да се приберем по традиционния маршрут от пистата в Абу Даби до Дубай. Отнема около час. Е, час, ако не броим мъглата. “Каква мъгла в пустинята, бе?”, ви чувам да се питате. Ми не знам и аз, не съм метеоролог, нека те да кажат, що па да няма мъгла в пустинята? Все пак да се отбележи, че изчетох доста за шофирането в ОАЕ, никъде не видях предупреждение да внимавам, че вечер падат мъгли. А тази беше сякаш истински плътен предмет, обикновено висеше няколко метра над колата, но когато паднеше, трябваше да се кара по магистралата с 30-40км/ч на аварийни и ставаше, тук цитирам един от спътниците ми, тъмно като в камилски гъз.

Едночасовото прибиране се превърна в двучасово, напрегнатото шофиране ме измори и затова дневникът закъсня с цял ден. Извинения, за което.

До утре и КЗЛ.