Флоридски дневник – ден 7. Вашингтон

След като нощното снимане на монументи се оказа монументален провал, имах нужда днешният последен ден да мине добре. Закуска с неограничени палачинки мисля, че нулира всякакви негативни емоции, ако ги е имало. Американските палачинки не са като нашите, а са по-малки в диаметър, по-дебели и по-пухкави. Ядат се с кленов сироп и бита сметана, а ако нямате кленов, всякакъв базиран на захарна тръстика също става. Въобще, хостелчето беше перфектно и макар и леко да почвам да одъртявам за концепцията 12 легла в стая, специално този хостел беше доста дружелюбен, на добро място, чист и приветлив.

Хапнах добре и излязох да се поразходя, да ги видя паметниците поне по светло. Ето го Белият дом, там си е, се оказа, а не е някаква измислица, както умерено подозирах вчера. Нищо фундаментално не почуствах, просто сграда, която съм виждал често по телевизора.
 

 
След това се насочих към National Mall, където са всичките монументи на политици, от войни и т.н. Ами хареса ми! И като идея – да почетеш накуп жертвите от войните и националните си герои, и като реализация – всеки монумент си имаше коренно различен стил от останалите. Вчера в нощната мъгла видяхме този, посветен на Втората световна война, днес на малко по-светло успях да зърна надписа Killroy Was Here, въпреки че беше преградено заради ремонт там.
 

 
Войната във Виетнам, нещо като изкоп с черен гранит, по който са изписани имена на загинали:
 

 
Безспорно най-грандиозен е този на Линкълн, огромна зала на върха на хълма, с огромната статуя на президента на трон. Основно него исках да видя вчера вечерта по тъмно, но за беда, се оказа най-далечният от моя хостел.
 

 

 
Изгледът от него е доста популярен, тук са се събирали на протести против виетнамската война, тук е и мястото, от което Мартин Лутър Кинг е произнесъл речта си. За съжаление, басейнът беше в ремонт и празен, а и околните дървета не са зелени, както съм ги виждал. Би изглеждало доста по-приветливо извън сивотата на зимата.
 

 
После имаме корейската война:
 

 
Първата световна война:
 

 
Мартин Лутър Кинг:
 

 
Рузвелт:
 

 
Джеферсън:
 

 
И за финал, монументът, който е най-разпознаваем – обелискът, посветен на Джордж Вашингтон.
 

 
С което културно-опознавателната ми обиколка по американските паметници приключи. Оказа се, че съм поддържал добро темпо и имам още час свободен за харчене. Чудех се дали да посетя пак другия клон на Air and Space Museum или да пробвам нещо ново и любопитно във вид на една от двете печатници за пари. Избрах второто. Доста се поизложих, след като доближих едричък полицай и с най-любезния си тон попитах “Excuse me, sir, where is the entrance to the building?”.амо за да получа точни инструкции с женски глас. Доста ме е срам все още, за друг път ще избягвам половите обръщения.
 

 

 
Туровете са безплатни през зимата и отнемат около 30-40 минути. Не може да се снима вътре, освен показаната купчинка ненарязани долари, както и в гифтшопа. Минава се по един остъклен коридор над различните машини, които първо поставят цвета на листата хартия, след това черното и зеленото, следва контрол по качеството, маркиране със серийни номера и печати, рязане и нов контрол на качеството. Процеса изглежда доста обикновен и едва ли се различава по нещо от принтиране на брошурките на Лидл, но като си помислиш, че милиони долари излизат от тук дневно… Хареса ми как, чисто по капиталистически, се продаваха ненарязаните долари в сувенирния магазин към печатницата. 8 еднодоларови банкноти на цена от $22.50, ако щете. Между другото, има нова банкнота от $100, доста шаренка, старата си ми харесваше повече.
 

 
Ами това беше, пътешествието отива към своя край. Сетих се, че не съм пратил картички и явно с това трябваше да се боря точно в последния момент. За капак се оказа, че и времето съм го сметнал с един час криво и накрая заради вашите картички (на част от читателите де, не на всички) за малко да си изпусна полета! Но всичко беше наред, бях на линия 30 минути преди затоварването на самолета.

За десерт, последен шок, може би най-голям от всичките. Спомняте си на влизане в САЩ какви проблеми имах с разпити и се чудех дали ще ме разпитват и на излизане. Подавам си паспорта и полицая ми казва “Здравей, как си?”. Ама не, че превеждам от английски, а точно така, на български. С брутален американски акцент, естествено. Направо ми се подкосиха колената, а пича просто невъзмутимо си свърши работата да драсне нещо на бордната ми карта, каза ми “Благодаря” със същия американски акцент и ме пусна. Още ми е чудно как е стигнал до там, явно е второ поколение българин, но се е родил там, има гражданство и така е успял да се сдобие с работа, до която по принцип не допускат случайни емигранти.

Безпроблемен полет, кацане в Амстердам и край. Следва Епилог.

До утре и КЗЛ!
[social_share\]