Мини пътепис – Great Ocean Road, Австралия

В летните жеги хич не ми се занимава да ви пиша тежки технически постове, а и качеството на новините за обзорче не ми харесва. За сметка на това, не съм ходил никъде от март месец и много ме сърби да пиша пътеписи. Няма да е на живо тоя път и ще липсва лудата искра в погледа ми, когато пиша пътеписите си крайно уморен, но това е положението. Напекло ме е едно хубаво слънчице, ударила ме е една хубавка летаргия, да се надяваме, че снимките ще ме измъкнат, ако прозата ми куца.

Връщаме се малко назад във времето, повече от 3 години, и ще ви разкажа за едно пътуване из Австралия по т.нар. Great Ocean Road – крайбрежна ивица път, свързваща Мелбърн с Аделейд. Трябва да знаете, че на австралийците всичко им е Great – океанските пътища, магистралите, статуите на лобстери, в повечето случаи името е абсолютно оправдано. Great Ocean Road е просто задължителен, ако сте в района на Мелбърн, за един ден можете да видите есенцията на Австралия – невероятни пейзажи и плажове, тъмни дъждовни гори и екзотичен животински свят.
 

 
И така, една топла лятна февруарска сутрин (щото нали сме в южното полукълбо) ще потегляме стройна шарена група в следния състав:

• моя милост;
• двете ми съквартирантки – холандката Йони и българката Ралица;
• чилийците Пабло и Макарена;
• американката Рейчъл.

За пореден път аз съм инициаторът, организаторът и шофьорът на цялото начинание и моят ден започва малко по-рано с отиване да прибера вана, който ще ни вози, докато другите се събират вкъщи. След малко забавяне заради късно връщане от предишния наемател и 1-2 драскотини, които беше оставил по колата, най-накрая взимам ключовете за возилото, звъня на Макарена да ми вземе раницата и да слизат всички долу да ме чакат. В отговор получих много жизнерадостно крякане. Да ви кажа – нищо не сте видели от женски ентусиазъм преди да видите латиноамериканка да демонстрира женски ентусиазъм.

Предизвикателство – за първи път се качвам на кола с автоматични скорости и за първи път ще карам от грешната страна на пътя. Първият проблем се разрешава, като гледаш да държиш максимално левия крак встрани от педалите така, че да не натиснеш рязко спирачката вместо съединител. За втория проблем, делегирах на Пабло права да ми вика, ако случайно ме види да свивам в грешното платно. Любезните австралийци също са се постарали да напомнят от време на време.
 

 
Малко лирично отклонение. Знаете ли какво е Vegemite? Австралийците си го мажат на филиите и мисля, че е най-близо до бирена мая или нещо подобно. Със сигурност не се оценява от първа хапка, но с времето свикваш. Ако сте в Австралия, задължително пробвайте филийка с Vegemite.
 

 
Излизаме от Мелбърн, в колата цари приповдигнато настроение, всички им е весело, мятат се шеги и закачки, по някое време Ралица със съвсем сериозен тон се обажда: “Абе, някой взе ли на Георги раницата?” Изведнъж настава гробно мълчание, което разчупвам аз с тих смях, един вид, поне един човек да й се зарадва на шегата, за да не се обиди. Мне, мълчанието продължава. Оказва се, че Макарена, в желанието си по най-гръмогласен начин да предаде въодушевлението си, че най-накрая тръгваме, е блокирала съвсем да ми вземе раницата и общо взето съм тръгнал на двудневно пътешествие ей така – по къси панталонки, тениска и маратонки.

Първа спирка, наложителна, в крайпътно магазинче в градчето Торки. Набързо се сдобивам с една тениска (още си я пазя и ми е от любимите), 2 чифта бельо, едни джапанки тип прашки (никога не съм предполагал, че ще нося такива, ма нямаше други) и вече ставам донякъде искрен, отклонявайки постоянните извинения на Макарена с думите че нищо кой знае какво не се е случило.

Торки е една от австралийските сърф централи. Градчето е малко извън мелбърнския залив и явно това кара доста вятър, респективно – високи вълни. Беше преди 3 години, ще ви излъжа, но мисля, че беше подходящо място за новобранци да се учат да сърфират. В случая, все още ръмеше и не беше най-доброто плажно време, но ентусиасти сърфисти не липсваха.
 

 
Красотата на самия Great Ocean Road е в това, че пейзажът не е еднотипен и да омръзва. Първата третина е предимно крайбрежна, с типичната безбрежна морска шир, фарове и от време на време – отвесни червеникави скали.
 

 

 
Следваше градчето Anglesea, което е най-известно с голф игрището си. Причината? Има си домашни кенгура! Макар и цяла Австралия да е осеяна с пътните знаци с подскачащите гадинки, на практика, да видите кенгуро на живо в дивата му среда не е толкова лесно в по-урбанизираните райони. За целия ми престой, само веднъж видях едно да прескача из гората и то, докато се пулехме в дърветата да търсим коали, не успях да го снимам. Та на голф игрището си има цяла популация и ако искате все пак да ги видите извън зоопарка и да смижите малко с едно око, че все пак популацията на игрището е донякъде домашна, ще имате удоволствието да видите цели орди.
 

 
Както и следните предупредителни знаци. Чудя се дали просто не гонят навлеците от игрището, защото иначе кой голф играч ще цъка спокойно, ако има риск от кенгурска атака!
 

 
А ето ги и прословутите пътни знаци.
 

 
Животинският свят като цяло в Австралия е религия. Затова си има и телефон, ако случайно раните животно. Оказва се, че кенгурата са малко като елените и като видят фарове на кола, най-умното което им идва на акъл е да се облещят срещу тях и да замръзнат. Сблъсъкът обикновено не е много здравословен и за двете страни, особено за животните, като се има предвид, че извън градовете австралийците масово карат SUV-та. Особено при залез, когато почват да подскачат насам-натам, се препоръчва шофиране с повишено внимание.

Следваше една горичка, известна с популацията си от коали. Положението с коалите в Австралия е деликатно. Има щати, в които бройката им е минимална и са под специална закрила, има и такива, в които буквално са напаст и се чудят как елегантно да редуцират бройката им. Иначе са изумителни животни, доказателства, че еволюцията грам не се шегува, когато иска да намери решение на сложно уравнение. В случая, когато в района има само евкалипти, чиито листа имат изключително ниска калорична стойност и са изключително жилави, някак е успяла да създаде животни, които със специални ензими да разтварят тези листа, а ниската им калорична стойност е компенсирана от минималния енергиен разход на коалите, които спят по едно 18-19 часа на ден. Ако видите будна коала, е чудо, ние видяхме само една от многото и общо взето, използва будните си часове да се премести мудно до следващия клон, който да опасе.
 

 

 
Забранено е да тормозите коалите, има само два зоопарка в Австралия, които позволяват да ги гушкате, като всичко е много контролирано и една коала не е изложена на човешката любов повече от няколко минути на ден, за да не се стресират. Друго животинче, което мернахме в тази гора, освен гореспоменатото кенгуру, беше една страхлива ехидна, която се сви като таралеж, като ни видя.
 

 
Продължаваме нататък. Крайбрежният плажен път лека полека свива в доста дълбока и гъста дъждовна гора. Тук има интересни водопади, това например е Erskine Falls, а аз съм се изтъпанчил с отбелязаната ми любима тениска.
 

 

 
Ходейки по тези пътеки и четейки предупредителните табели, могат да ви се заредят какви ли не апокалиптични картини, особено ако сте гледали прекалено много научнопопулярни филми с ухапвания от змии. Всъщност змиите, в огромния процент от случаите, ги е несравнимо повече страх от вас, отколкото обратното. Затова и избягват човешки контакт и за да се стигне до ухапване, обикновено змията трябва да е притисната и да действа при самозащита. Все пак имайте едно наум.
 

 

 
А пък като заговорихме пак за животни, ето тези какадута са на практика навсякъде. Но са много гръмогласни и много ранобудни, което хич не се харесва на хората. Като цяло в градовете са добре урбанизирани, да речем като нашите гълъби, и ако им подадеш храна без проблем ще дойдат да ти я вземат от ръката.
 

 
Следващата ни спирка е Teddy’s Lookout. Това местенце сякаш в един кадър заключва цялата магия на Great Ocean Road – светлосинята вода, безкрайния хоризонт и виещия се път.
 

 
В края на деня пристигаме и до централната забележителност – 12-те апостола, наречени на скалите, които стърчат в морето. Силно препоръчително е да се гледа по залез. Всъщност апостолите отдавна не са 12, водата постоянно ги подкопава и част от тях рухват. Но пък други биват издълбавани паралелно. Да не ви излъжа, мисля че в момента от 12-те са останали 6 или 7.
 

 

 

 
Ами това е, нашето пътешествие, драги ми смехурковци, отива към своя край. Пристигнахме в градчето Port Campbell, което щеше да е нощната ни спирка и където имаше само едно единствено отворено заведение. Влизаме ние 2 момчета и 4 момичета, при което съотношението в бара става 25 момчета и 4 момичета. И двамата с Пабло бяхме скапани, просто ми беше очевидно какво ще се случи като си тръгнем, но имах твърдите уверения, че момичетата са ОК и няма проблеми. Големи хора са, могат да се грижат за себе си. Какво се случи после… нека само кажем “What happens in Port Campbell stays in Port Campbell”.
 

 
До скоро и КЗЛ!
[social_share\]
[topbloglog]