Литовски Дневник. Ден 2. Нида

Вчера и вие и аз си останахме жадни за още. За какво ми беше все пак да го правя тоя дълъг тегел по диагонала на Литва чак до Клайпеда? За да разберем отговора на този въпрос е необходимо да влезем в ролята на Хорейшо от CSI и да зуумнем сателитната карта…без естествено да стигаме до неговите висини и да гледаме отражението в окото на комар.
 

 
Отляво е Балтийско море, от дясно Куршската лагуна, а по средата е тънка деликатна ивичка земя. Точно тази ивичка е целта на цялото доста продължително трамбоване вчера. Нарича се Куршска коса и откровено си признавам, че думата ми е непозната. На английски е Curonian Spit. Защитен природен обект на ЮНЕСКО, най-големите натурални пясъчни дюни в Европа и малки градчета напръскани тук-там по протежението с обща дължина 50км от литовска страна. “Аха, ще го мина с велосипед” веднага ми изскочи мисъл в главата като на Щирлиц. “Аха, ето ти идеална велоалея” пък отговориха на моя мислен призив литовските власти.

За съжаление чат-пат идеализираните планове, които си правиш се сблъскват с грубата реалност и колкото и да се опитваш да избягаш от дъждовното време, то не е сигурно че то иска да избяга от теб. Със примиренческо настроение трябваше да поемем с маршрутка по скучният начин и да се надяваме, че утре времето ще е по-добро за да направим вело-отсечката поне еднопосочно.

Пристигнахме средно подгизнали в Нида, градчето което е кажи речи до границата с Русия и най-голямото на ивицата, до колкото може въобще да се говори за големина, когато става въпрос за 1500 души постоянно население. Не ни оставаше нищо друго освен да се насочим към хотелчето ни, което бях запазил в известна степен заради многото положителни ревюта за персонала. Чак толкова добронамерено отношение не очаквах, прекалено добронамерено. Първо жената ни затвори в една малка стаичка, където държеше подробно да обясни абсолютно всичко до последната запетайка. Къде е къщата на Томас Ман, къде е музея на кехлибара, къде да ядем, къде да не ядем, как се стига до най-близката дюна с кола, велосипед и пеша…без значение, че на тоя етап отговаряхме само на последната категория. Мокрите ни персони само кимаха с глава и се усмихваха любезно.

След това инструкцията се пренесе вече в нашата стая. Беше ни посочена локацията на всички ключове на лампи последвано от нагледна демонстрация как оперират, както и запознаване с интерфейса на телевизора и всички копченца на дистанционното. Наистина си нямате на представа, колко подробна беше жената. Не ни оставаше нищо друго, освен да се кльопнем пред Дискавъри Ченъл и да се надяваме, че дъжда скоро ще спре.
 

 
Дъжда спря 2 часа по-късно и около 24 след като потеглих от Холандия най-накрая можех да съм турист! Вчера ви казах, че Литва много напомня България по първо и несъстоятелно впечатление. В тази аналогия предполагам Нида е Созопол преди да се появи новият град. Естествено архитектурата е коренно по-различна, но си приличат по атмосфера. Предполагам и Созопол навремето е бил толкова заспал и спокоен. Опънахме се по крайбрежната алея до центъра – интересни къщички и много много птици. Като цяло мястото е като магнит за тях.
 

 
Стигнахме и до пристанището, намираха се доста рибари, но нямах представа дали наистина има улов или просто бягат за малко от жените си.
 

 
После поехме и към най-близката дюна. Никакъв шанс да се объркаме естествено след подробните инструкции, на и без това не много трудната за дешифриране карта. Наистина са много фино място, защото е адски ветровито както повечето морски брегове, съответно дюните постоянно се местят. На хората им е забранено да ходят извън очертаните пътеки, защото една човешка крачка смъква не помня колко килограма пясък – имаше го написано, беше огромно число.
 

 
След всичкото това обикаляне беше и време най-накрая да хапнем нещо местно. Националното ястие са цепелини – картофи, пълнени с кайма със сметанов сос и запържен бекон. Калорична бомба е меко казано. С мъка успях да изям два картофа и едва ли ще повторя друг път, не е и особено вкусно – предполагам както е със много национални ястия си иска време да свикнеш, а и няма гаранция че ги ядохме на подходящо място, макар че и през ум не ми минава да поставям авторитета на собственичката на хотела ни под съмнение.
 

 
Вечерта приключи с леко безплодни опити за търсене на по-живичко заведение. И тук не говоря за шумна дискотека или бар, в който да се надвикваш с музиката, а просто място, където да има заета повече от една маса. Търсенето кажи речи беше безрезултатно.

Нида си е малко, провинциално, крайбрежно, красиво, полу-умряло населено място тип “такива градчета вече няма”.

И точно в това е чара му.
 

 
До утре и КЗЛ!

[social_share\]
[wp:svejo-net]
[topbloglog]