Литовски Дневник. Ден 1. Път

Не знам дали сте обърнали внимание, но българите сме навсякъде. На улица в Пном Пен, на красив хълм край Комо и…както се оказва на опашката за бординг на полет на Уиз Еър по линията Айндховен – Вилнюс.

Та както си стоим с моя добър приятел Светльо на опашката, чуваме до нас българска реч идваща от две момичета точно до нас. Ще забележите, че рядко ми се случва да споменавам името на спътниците ми, в случая Светльо. Той се води най-големият фен на блога ми(по лично негова оценка), но едва ли е чел повече от 3-4 поста. Държеше да го спомена, защото искал да стане известен. Честито Светльо, помахай на мама, дават те по телевизора!

Разговорихме се с двете момичета и се оказа, че явно съвпадението да летим заедно по такъв странен маршрут като Айндховен-Вилнюс не е достатъчно, а на всичкото отгоре са били в Исландия и те. Фланелката от Исландия много си я харесвам по принцип, а и винаги е тема за завързване на разговор. Опитахме се да се синхронизираме за следващите 4 дена, но се получи лек проблем, защото аз имах стегнат, строен и почти финализиран план, а те имаха “на гости сме при приятелка, тя знае всичко”. Разбрахме се да държим отчет по телефона всеки ден и да се видим, ако случайно се окажем на едно място по едно и също време.
 

 
Кацнахме във Вилнюс, момичетата поеха с домакинята си, а ние имахме да трепем два часа до следващият ни транспорт. Не знам дали знаете, но има два типа хора, които не се поддават на национални характеристики и са почти еднакви по целият свят. Може би антрополозите трябва да се занимаят с тоя феномен. Първият тип са класическите шофьори на Volkswagen Golf, а вторият са таксиметровите шофьори по летищата.
 

 
Винаги са едри, заплашителни и зад наизустените полулюбезни фрази прозира явната решимост да стане каквото те кажат и имайте си късмета да оспорите сметката. ОК де, може би минах с голямата четка тук, но наистина таксиметровите шофьори по летищата са напаст, която гледам да избягвам при всяка възможност.

За щастие на нас не ни се налагаше да се възползваме от услугите им, защото си имахме автобус директно от летището до град Клайпеда – най-голямото пристанище на Литва, общо взето намиращо се диаметрално противоположно на сегашната ни локация.
 

 
За нещастие обаче се оказа, че планираният автобус е маршрутка. Обикновена, класическа, неудобна маршрутка. Както повечето свои събратя по модел се оказа и че графика и маршрута и е напълно неразбираем за пътниците вътре. До последно ще си остане мистерия за мен защо чакахме 20 минути подпряни на бордюр пред хотел във Вилнюс при положение, че никой не се качи там и още поне 30 минути на летище Каунас.

Цялото първоначално впечатление, което вече писах колко е важно и колко е субективно в случая беше, че все едно сме си в България. Било то по кръпките по пътищата и магистралите, бензиностанциите Лукойл на всеки метър и класическият превоз. Това усещане не ни напусна кажи речи и до края.

В крайна сметка след 2 часа влак + 30 мин автобус + 2 часа и малко полет + 4 часа и половина маршрутка, се добутахме почти в полунощ до хотела в Клайпеда, който беше нещо като изходна точка за утрешния, надявам се много по-вълнуващ и изпълнен с впечатления ден.

До Утре и КЗЛ!
[social_share\]