Исландски Дневник 2. Ден 5. По южният бряг.

Вчерашната виелица постави организацията на последните 2 дни под лека въпросителна. От една страна мразя времето да ми прецаква плановете, от друга хич не ми се ще да се превръщам в българският Беар Грилс.  Сутринта обаче нямаше помен от снежната виелица, в Рейкявик ръмеше дъждец и макар и да не е най-перфектното време за туризъм сред природата, инстинкта ми за самосъхранение удари една многозначителна прозявка тип “абе не ме занимавай с глупости” и реши, че няма никакви пречки всичко да си продължи по план.

А плана беше да караме до градчето Вик, най-южната точка на Исландия. Държа да отбележа, че Юг се използва само и единствено в географския смисъл на думата. Обикновено посоката се асоциира със топли плажове, топли страни, топла кръв и генерално топли неща. Във Исландия да вложиш нещо повече в думата Юг е все едно да търсиш най-черният в сбирка на Ку-клукс-клан.

Пътят, както всички до сега, е общо взето визуално изживяване тук-там прекъсвано от ключови места. Почти отвесните черни вулканични скали отвреме навреме са пресичани от високи водопади. Два от тези водопади са централно любопитни. Първият е Seljandfoss, като не съм сигурен точно за името и в момента не ми се търчи до стаята с интернета да проверя дали се пише точно така, а и съм убеден, че много малко ви вълнува. Има една пътечка, която минава зад водопада, но решихме да я пропуснем, въпреки че миналата година минах по нея без особени поражения. Сега обаче един пич пред нас пробва и излезна от другата страна с полепнал панталон във доста по-тъмен нюанс, ако ме разбирате. Ако не ме разбирате – яко се намокри.

Вторият е Skogarfoss, тук за името съм сигурен. При него можеш да се покатериш до върха му, откъдето се откриват приятни гледки. Има и една пътека, която влиза навътре по реката и по идея мислех да се поразходим по нея. Но времето беше изключително променливо и реших да я пропуснем и да сме малко по-консервативни.

Маршрута иначе е осеян с крайпътни фермички със коне. От там идва и леката закачка, която пуснах във фейсбук за кончето Вихърчо, което си търси някой да го приюти на топло, като естествено обявата е директна пародия на хилядите котки, които си търсят топъл дом използвайки фейсбук за рекламен медиум. Исландският кон е странно животно. Не е много голям на ръст, но не е и пони. Много се ценят по целият свят, защото поради изолираността на Исландия породата е оцеляла от кръстоски и е изключително чиста, респективно скъпа. Ценени животни са и месото им е забранено за консумация, забрана която е била вдигната само временно по време на не помня кое изригване на вулкан, което затъмнява цяла Исландия за месеци и следва масов глад и смърт.

Иначе на живо конете са като от Фармвил, имаш чувството че някой ги е поставил в определено квадратче на земята и те не помръдват и със милиметър от там. Буквално са като статуи, като единствения признак на живот е отвреме навреме като отидат до балата със сено за обяд.

Минахме да оставим багажа в мястото за нощувка, което е типична исландска ферма. Общо взето хората си живеят в пустошта, и често са направили 1-2 допълнителни постройки, в които приемат гости. Видя ми се по-автентично от скучен стерилен хотел, в какъвто бяхме миналата година например и не останах излъган. Умишлено исках и да сме извън град, за да може евентуално да наблюдаваме северното сияние “от вкъщи”.

След като се отървахме от куфарите стигнахме и до самият Вик, малко градче но притежаващо такива луксове като бензиностанция и работещ супермаркет. Както и черен плаж. По принцип из цяла Исландия камъни и пясъци са черни, едва ли има да обяснявам защо. Ама черно, истинско черно. Докато белите плажове в повечето случаи са бледо жълти, тук говорим за истинско плътно, никакви нюанси на сивото, черно. Не е място, на което да опънеш шарена хавлийка и да се печеш…не че ти пречи черният пясък, но огромните вълни, мрачното и дъждовно небе, пронизващият вятър и студ са леко обезкуражаващи. За сметка на това си доста по-близо до това да усетиш силата на природата – пред исландските плажове всички тайландски, австралийски и карибски техни съименници изглеждат като Джъстин Бийбър до Чък Норис. Просто говорим за невероятна, всепоглъщаща мощ. Такова място не търпи продавачи на сладоледи, гевреци и мрънкания, че дечицата ти хвърлят пясък върху прясно намазаното със олио тяло. Такова място те хваща с два пръста за врата и те изритва с шутове, ако посмееш да му се опълчиш.

Е ние посмяхме. Въпреки силният вятър в подножието реших да закарам смелото нисанче на върха на едно хълмче. Спомням си, че миналата година там беше ветровито, дори когато навсякъде другаде беше спокойно, хич и не прецених какво чудо ще ни чака сега, след като в основата имаше риск да се откачат вратите на колата, ако си малко невнимателен.

Криво ляво успяхме да се доберем до кулата със аеродинамични навеждания. До самият ръб на пропаста не стигнахме, защото инстинкта за съмосъхранение вдигна очи от вестника нави го на руло и ме плесна в челото за да ми дойде акъла в главата. Купона се случи на връщане, когато вятъра вече беше в гръб. Оказва се, че противно на първичната логика попътният вятър е много по-трудно да се контролира от насрещния. Докато срещу насрещния ако не успееш да избуташ просто спираш, то когато те духа в гръб в един момент се юркаш надолу и се надяваш да не приключиш със глава в някой наземен камък. За какво ни беше целия този екстремизъм не съм особено наясно. Да, гледките отгоре са феноменални, но като цяло не мисля че си заслужаваха риска. Но пък приток на адреналин никога не е излишен, стига нещата накрая да завършат добре. Отидохме после до едно по-спокойно местенце в подножието, имам чувството че на следващата снимка след изживяното съм обрулен от вятъра като стар моряк и доста по-мъдър.

Да, бе, да. Все същият олигофрен съм си.

Денят беше към края си, преди да се приберем във фермата решихме да видим до къде води един път до нея. Там ни посрещна следният надпис:

Въпреки че съм убеден, че няма задача с която нисанчето да не се справи реших, че толкова героизъм ни стига за тоя ден. Или почти. Преди три дни най-накрая купих от разложената акула, чийто процес на приготвяне няма да повтарям за найсти път. Предишните вечери все ме хващаше страх да я пробвам, но днес след като оцелях на ураганният вятър реших, че съм готов. Преди това подложих с друг исландски специалитет – нещо като рибен чипс, сушена осолена риба. Не бих казал, че е гадно, но не е и особено вкусно. Доста твърдо и жилаво.

Хедлайнерът на вечерта обаче беше акулата. Плахо боцнах вакуумираната опаковка с един нож и почти моментално се разнесе невероятна смрад. Изтънчените французи казват за най-миризливото сирене, че има характер. Е, ако това е така, то акулата сигурно притежава характера на Мохамед Али. Почнах малко да давам на заден, но нямаше връщане, проглуших ушите на всички с тази акула, не можех да се предам на финалната права. Моята голгота си беше, трябваше да я извървя. Забучих едно парченце на вилицата и отидох в контролирана за подобен експеримент лабораторна обстановка – банята в непосредствена близост до тоалетната чиния. Сдъвках го парченцето около десетина пъти, абстрахирайки се от миризмата и любопитството откъде ли се е взел киселявият вкус на месото. Обаче беше като гума и не се предаде лесно на дъвкане, в един момент май поех въздух през носа, което беше ключова грешка, след което парченцето се оказа изплюто. Миналата година двама напушени исландеца ми казаха да не я пробвам тази акула, защото вкуса остава с теб завинаги след това. Склонен съм да им вярвам. Сестра ми героично успя да сдъвчи цяло едно парче и каза, че на преглъщане е несравнимо по-гадно. Приемам го на доверие. Стигаше ми толкова исландско гурме за днес.

Северното сияние отпадна и днес – 100% облачност, а и активността не е висока. Дано имаме шанс да зърнем поне още веднъж в оставащите ни 2 нощувки.

До Утре и КЗЛ!

[social_share\]
[wp:svejo-net]
[topbloglog]