Може ли да сме туристи без да сме “туристи”?

Тавтологията в заглавието хич не е случайна и дано с прогреса на статията стане ясно какво се има предвид под туризъм и какво под “туризъм”. Става въпрос за това как да хванем най-добре духа на дадена държава или място, без всъщност да изпускаме главните атракции, които са организирани точно с цел “туризъм”. Баланса е ужасно тънък и не съм сигурен дали въобще е постижим. Агенциите няма да участват в тоя пост – за болшинството от тях духа на дестинацията най-често се изчерпва със “по желание: вечеря с фолклорна програма”. Те са заводските дивизии, самоорганизираните туристи сме Висшата Лига.

Ще оформя поста като няколко различни случки от моят опит, със съответните притчоподобни изводи.
 

Холандия

Това, което ме провокира да напиша тоя пост като цяло е последната седмица тук в Холандия. Автоматичният рефлекс на всички като чуят Холандия е марихуана и червени фенери, но ви трябват само няколко дни да отстраните заблудата, че едва ли не това са холандските символи. Напротив – основните консуматори на тези услуги са предимно чужденци и факта, че в нашата къща има 8 холандски студента като няма нито един тревопасен мисля е добра статистическа извадка. Много ще е по-трудно да намерите група от 8 български студента, в която поне един да не пуши системно. Отношението на Холандия към това нещо е малко хем сърби, хем боли – искат да се отърват от лошия имидж, но знаят какви огромни тълпи туристи, респективно пари докарва.

Да се върна на миналата седмица. Хванаха прилични студове и каналите и езерата из цялата държава замръзнаха стабилно – събитие което се случва едва веднъж на всеки няколко години в следствие на влажния атлантически климат, който рядко позволява температури под нулата. Резултат – всичко живо извади кънките и манията се разпростря повсеместно. Като се почне от перспективата за култовото състезание Елфстедентохт и се мине през местната версия на ebay, която преливаше от оферти за покупко-продажба на кънки. Няколкото пъти, когато се опитах да се свържа с продавач ми беше отговорено, че ги е продал за 10 минути след пускане на обявата. Успях да се пласирам все пак за нови кънки, като в магазина положението беше като на битка за наливно олио през 90-те.

Усещането да караш кънки на огромно открито пространство, на гладък естествен лед заобиколен от една камара ухилени млади, стари, деца, бебета, кучета, велосипедисти, че даже и един ветроходец е неописуемо. Ето това за мен е типично холандско изживяване. Ако искате да хванете духа на Холандия – ходете да покарате кънки с местните на замръзнал канал или езеро. Ако нямате късмет това да ви се случи(силно вероятно след като се случва веднъж на няколко години), просто покарайте колело – колкото по-старо, разнебитено и скърцащо – толкова по-автентично е усещането. Тревата и червените фенери ги оставете за “туристите”. Както и Heineken-а. Рядко ще намерите холандец да пие Heineken.
 

Париж

Питайте всеки, който е прекарал в Париж повече от няколко дни и ще ви каже, че реденето и блъсканицата за Айфеловата Кула не си заслужава. Двата часа, които отиват там средно е много по-добре да ги прекараш в излежаване в близкият парк – ако времето позволява. Парадоксът тук е, че никой който ходи за първи път в Париж не вярва, а се убеждава във факта едва когато прекара повечко време там. Аз самият съм от тях и първата ми визита до Париж беше едно бясно 24 часово препускане из атракциите. Трябваше да ида за втори път за седмица в хубаво време за да оценя красотата на това да се излегнеш на металните столчета около езерото в Люксембургската градина с нещо за четене или просто да поседиш на дувара вечер до площад Конкорд.

Изводът е, че и да ви убеждавам да пропуснете кулата знам, че няма смисъл, няма да ме послушате – и аз на мястото на човек, който не е бил в Париж не бих се слушал. Номера тук е да има максимално дълго време или поне повторни визити – първият път да ви се махнат от главата всичките забележителности, вторият път просто да се поизлежавате в градините.
 

Лондон

Леко куриозна случка стана в Лондон. Един приятел работеше като готвач в лондонски пъб някъде из покрайнините и отидохме да го посетим. Умирах си от нетърпение да пробвам английски пъб, в който всичките са квартални и пришълците са рядкост. Със светнали очи отидох до бара и поисках някаква английска бира, без значение каква, да е някаква каквато пият местните – все пак една от първите думи, които научаваме от кръстословиците е “ейл”. Барманката ме погледна и ме попита дали искам Carlsberg. На уточнението ми, че това е датска бира тя смени на Becks, която пък е немска. Криво ляво накрая ми даде някакъв местен бърльоч, явно извода който се налага тук е че понякога глобализацията не прощава. И може би се опитваме да търсим и изпитаме някакви местни привички, които всъщност са изчезнали отдавна.

Подобно е и положението в България. Ако дойде чужденец и иска да види типична петъчна вечер в София най-вероятно ще започне в някоя пицария или бирария. Ще премине през бар/дискотека в зависимост от музикалните предпочитания на компанията и накрая е силно вероятно да завърши с мазен дюнер/хамбургер/суджу в Мимас. Поне в моята възрастова група кажи-речи това е графика. Не че е лошо, но никъде по редичката няма нищо българско. Не съм сигурен дали е добре или зле това, просто е факт. Ако го заведем на “вечеря с фолклорна програма” просто ще го излъжем, че едва ли не българите не заспиваме без някоя певачка във носия да ни вие на ушите, докато се опитваме да преглъщаме.
 

Турция

Във Мармарис пък рядко имаше ресторант, който да няма табела отпред с графиците на мачовете от Висшата Лига на Англия, окачени фланелки на Арсенал, Ливърпул и т.н. по стените, както и безкрайни промоции на английска закуска.

Явно това са пазарните принципи и се предлага това, което се търси. Което за мен е пълно безумие, но явно много хора държат да идат на друг континент само в крайна сметка да ядат същите неща, които и в къщи. “Чувствай се като у дома си” не е задължително да е позитивно послание, може и да е проклятие. Някои хора активно търсим как да не се чувстваме като у дома си, но пък в случая явно болшинството диктува.

И въобще както казах и в началото, баланса е труден а точно решение няма – компромиси трябва да се правят. Защото пък много от световноизвестните атракции са именно такива съвсем не случайно. Из храмовете на Ангкор като се изключат шофьорите на тук-тук, гидовете и продавачките на дрънкулки ще видите само бледи, бели туристи. Каквито сте и вие. А да пропуснеш такова нещо от туристопатия (социопатия към туристи, сега си го измислих термина) е силно вероятно да се превърне в най-голямата грешка в живота ви.

Аз лично се старая, където и да отида да ям предимно местни манджи и да изпия поне една местна бира. Може да е с вкус на водица с есенции, но пък къде другаде освен във Виетнам може да се пие домашна виетнамска бира? Така дори дадено място да е прегазено от “туризъм” аз си имам малка част от местният му дух.

[social_share\]