Чисто статистически да отбележа дневник, защото не е хубаво да се прекъсват дни. Иначе единственото по-знаменателно нещо, което се случи е странното усещане как един ден ти изчезва от живота ей така: тръгваш от Холандия вечер, правиш кво правиш, стува ти се че минава много бързо и изведнъж си няколко хиляди километра по-на изток и пак вечер. Тоя ден ще си го взема обратно на прибиране.
Качваме се в американската машина на руският Аерофлот, заемаме местата по седалките, аз си гледам тъпо както обикновено се прави докато чакаш самолета да излети…или както обикновено си гледам. Изведнъж идва един от спретнатите руски стюарди и почва да нарежда нещо от рода на: “Добър Вечер г-н Пенин, от името на целия екипаж искам да ви пожелая приятен полет. Аз съм еди кой си, колегата ми там е еди кой си, ако може да помогнем с нещо не се притеснявайте да ни повикате.” Ш-О-К. Загубих си малко речта и се чудех на къв език да им благодаря, в крайна сметка се получи смесица между руско-български-английски, но може би най-близо до китайски(предполагам). Сестра ми и племеницата се скъсаха да се хилят.
Сравнително бързо разбрах за какво иде реч де, понеже съм сребърен член на Етихад и понеже Еър Франс имаха промоция да правят сребърни членове при тях такива от други компании и понеже Аерофлот са партньор с Еър Франс…бе понеже се оплетохте с две думи в базата на Аерофлот аз съм от frequent flyer-ите им и следователно заслужавам специално отношение. Яко е усещането. При последващия полет до Шанхай пак ме поздравиха, вече я нямаше изненадата и вцепенението. При следващ полет мисля да се оплаквам, ако не получавам личен поздрав.
След тегав престой на Шереметиево, където седалките не бяха удобни за спане, а сравнение с мега креслата на Схипхол си е направо концлагер, кацнахме и в Китай, където първото впечатление трябваше да е таксиджията до хотела. Дадох му разпечатката с адреса и картата на хотела, тук така се работи най-добре – ако разчиташ шофьора да знае името на някой хотел на английски ма много много си оптимист. Колата беше раздрънкано волксвагенче, което явно имаше някъв need for speed тунинг, защото изпреварваше всичко живо по магистралата. Монотонното скоростно движение беше нарушавано само от епизодичните астматични храчки на шофьора, свалянето на прозореца и изплюването им. На някой може да им се стори гнусно, на мен ми беше забавно и интересно.
На магия и на наблюдателността на племенницата ми хотела беше намерен, настаняването безпроблемно, апартаментчето е супер. Сега следва дъъъълго наспиване без навити аларми и утре каквото Минчо Празников покаже.
До Утре и КЗЛ
[social_share\]
