Югоизточноазиатски Дневник – ден 7. Хилядите фенери. – Аеро Хроники

До къде бях стигнал? А, да. Влака ни стовари към 3 часа следобяд при положение, че по разписание трябваше да е 9:35…ма няма проблеми, поне се наспахме и си починахме. Лошото беше, че трябваше тепърва да се организира транспорт до площадката за изстрелване на фенерите, а това щеше да е трудно при очакваното меле и упоритото желание на местните таксиджии и туктукаджии(тук-тук е една моторна триколка, много яко) да изкъртват със цени бледите туристи, които не знаят как да се пазарят.

Пристигнахме в гостилничката, едва ли има по-подходящо наименование за това място, и се настанихме. Условията са базови – нищо излишно, но достатъчно(чистота, баня, тоалетна, климатик, Wi-Fi). Обслужването обаче е нещо, което няма да намериш в петзвезден хотел, никога. Разпитах жената собственичка за транспорт до това място, тя каза че дори е забравила че днес пускат фенерите, но ще се обади на един неин приятел туктукаджия. За 5 минути имахме уреден транспорт, прилична цена и час на тръгване и връщане, най-вече с доверен шофьор. Защото би било много куцо някой да ни закара на 15км от града, там да си намери някой който да му даде повече пари за връщане и да ни зареже. Но не само това, култовия момент беше, че жената си даде нейния телефон за да звъня на шофьора да се разбирам с него, ако се разгубим вечерта, защото аз имам само холандски и ми е скъпо. Ей така, без дори да я моля за нещо подобно. В крайна сметка взех само сим картата, като само ме помоли да не звъня на родителите си в България. На всичкото отгоре изрови отнякъде българско знаменце, което закачи на едно табло със знамената на всичките и гости, минали и настоящи. Бекпекърите може в доста голяма част от случаите да са опърпани хипари, ама обслужването на което се радват е номер 1. Покажете ми един петзвезден хотел, в който служител там ще си даде сим картата на някой костюмиран бизнесмен…

Та, натоварихме се в тук тука заедно с момче и момиче французи, които от нас разбраха за събитието и решиха да дойдат, иначе си се шляят ей така – 2 седмици в тайланд, 2 в лаос, после пак 2 в тайланд, после не знаели къде. Пристигнахме сред жесток трафик, нагълтахме се с бензинови пари от туктука и се разбрахме в 10 вечерта да се чакаме за наобратно.

Събитието е будистка церемония,част от 3-4 дневен фестивал който е всяка година на пълнолуние в 11-ия месец. Фестивала се празнува из цял Тайланд, но най-вече в Чанг Май, което е основната причина да сме точно тук. Масовото пускане на фенери се случва само тук от цял Тайланд, в будистки храм на 15км от Чанг Май. Има дълга будистка молитва и в един момент фенерите се палят, изчаква се сигнал от монасите и се пускат към небето. За будистите има дълга символика в цялото нещо, за невярващите е най-вече визуално изживяване и пожелаване на желания. Тук прехвърлям щафетата на снимките, защото много се разприказвах, а това нещо от думи няма нужда.

Ето и видео, не съм го правил аз, моите поради проблем с фотоапарата са с отвратително качество.

httpv://www.youtube.com/watch?v=N9Ko-yvJzHU

Въобще цялото нещо си заслужава идването до Тайланд само заради тия 30 секунди. Като допълнение целия фестивал си е изцяло тайландски, въпреки че има доста туристи е един от най-обичаните местни празници и все още не е налазен от групите с автобусите, сигурно защото е блъсканица и задушно да се стигне, няма вип ложа за добра видимост, а това ще е много неприятно за разглезените туристически гъзове. Целият фестивал е ултра-мега-гига автентичен и като си представя, че сигурно със сестра ми сме били единствените българи и много си се радвам на уменията.

Единственият неприятен щрих, ако може да се нарече така, е че летвата беше вдигната прекалено високо още в началото на обиколката и се притеснявам останалите неща да не останат в сянка. Но съм сигурен, че Ангкор Ват и Хейлонг Бей имат какво да кажат по въпроса и ще извадят тежката артилерия, а и други скрити лимонки ще се появят. Stay Tuned.

За утре следва: