Как да пишем за интересните дестинации? В стил “Атлас” по БНТ с глас зад кадър демонстриращ равноделен ентусиазъм или като учебник по история с цитиране на факти и години, които интересуват много ограничен кръг рейнмени, имайки способността да ги запомнят? Аз мисля за пореден път да поема малко по-нестандартен подход. Ако пиша за многобройните будистки храмове в Банкок вероятно подсъзнателно ще си погледнете часовника и ще си кажете “Аааааа, ама то е Неделя в 2 следобяд, какво правя буден/а по това време?”
Но вместо това, ако пиша за една от най-интересните измами разпростиращи се из града, с ултра лакоми туристи, които доброволно и в много случаи без да разберат харчат хиляди долари за стъкалца…имаме ли сделка тогава и ще останете ли будни поне още малко да го дочетете? Благодаря.
Главни действащи лица в разказа
- Измислените току що от мен Линдзи и Питър, родом от Чикаго и посещаващи Тайланд за първи път.
- Тайландец облечен в нещо, което прилича на официална униформа, виси около Grand Palace.
- Тук-тук шофьор. Тук-тук е странно превозно средство, нещо като моторна рикша.
- Добре облечен азиатец със разтапяща сърцето история.
- Американец, който уж също е от Чикаго като Линдзи и Питър
- Любезен и много представителен персонал на магазин за скъпоценности
Сюжет
Смаяни от екзотиката и приятелското отношение на всички, двамата наши приятели Линдзи и Питър провесват фотоапаратите на врата, слагат пътеводителя на Lonely Planet под мишница и поемат за Grand Palace. Денят им предвижда разглеждане на един от символите на Тайланд, малко културка тук-там, милите хич си нямат и представа на какво емоционално влакче ще се качат скоро.
Пристигат около двореца и започват да се оглеждат как да влезнат. Пред един вход невъзмутимо стои охраната и има табелка, че влизането е забранено. Всъщност, влизането наистина е забранено, но само от този вход, просто защото е изход. Ако заобиколят зад ъгъла ще стигнат до парадният вход и там проблеми няма да имат. До двамата се приближава униформен господин, има си бадж, надпис Tourist Police, изглежда официално. Казва им, че за съжаление дворецът е затворен до 1 часа (сочи табелката за потвърждение) заради важна церемония, национален празник(рожден ден на краля, рожден ден на Буда и т.н.).
Започва приятелски чат: откъде сте, много ви е хубава държавата имам приятели от там, за първи път ли сте в Тайланд, харесва ли ви и т.н. Много се извинява, че дворецът не работи, но той може да им предложи как да убият времето до 1 часа, из Банкок има много официални събития покрай празника. Взима картата им и начертава 3 кръгчета – два отворени будистки храмa – Big Buddha и Lucky Buddha, които са много автентични, защото туристите не ги знаят, както и голям магазин за скъпоценни камъни – Bangkok Export Centre, който по случай празника само днес работи с голяма отстъпка и без данъци и такси за чужденци.
Като по поръчка се появява един тук-тук до тях и нашият униформен приятел го спира, като му обяснява на висок глас да закара американците на трите места и да ги върне в 1 часа обратно на двореца. Специално заради празника, тук-тукът ще ги закара на наистина символична ценa, понеже днес бензинът му е платен от правителството. След първоначалното разочарование, че пропускат двореца Линдзи и Питър усещат че са ударили джакпота.
Сменяме декора и вече сме на храм номер 1 – Big Buddha. Наистина почти няма хора там с изключение на няколко местни. Добре облечен азиатец също се моли в храма и се доближава до нашите приятели съвсем непринудено. Учуден е как знаят за този храм, защото наистина само местни идват там. Той самият е женен, има 2 деца и жена му е бременна с трето и се моли за момченце, понеже другите две са момичета. Сърцето на us-mamma-та Линдзи се разтапя от умиление. Пита ги какво ще правят после, те казват за вторият храм и магазина за скъпоценности. Нашият човек ги поздравява за избора, казва че много чужденци купуват скъпоценни камъни днес, в специалният ден за намаления и после ги продават в родината си за двойна и тройна цена. Трябва само да споменеш в магазина, че купуваш за себе си, защото ако кажеш че ще препродаваш закона не им позволява да ти продадат, но това е малка пречка. Казва им довиждане и нашите хора поемат към храм номер 2.
Вече сме при Lucky Buddha, където обстановката е подобна. Само че освен местните се мотае и още един чужденец – да го наречем Джеймс. Пак непринудено се заговарят и чужденеца отбелязва, че е от Чикаго. Ах, какво съвпадение! От кой квартал сте, гледахте ли Булс как паднаха/биха вчера – смол толка е солиден и качествен. Джеймс току отбелязва, че последните 6 години идва в Банкок специално за този ден, защото има голяма разпродажба на бижута и скъпоценности. После ги продава на еди кой си бижутер в Чикаго на тройна цена и си избива цялото пътешествие, че остава и нещо отгоре. Ама и вие ли ще ходите там? Изключително добър избор, нещата в този магазин са много качествени и са ювелирна изработка, ще останете доволни.
Вече сме във магазина, където щафетата поемат учтивите, добре облечени и представителни продавачки. Поздравяват ги пак за избора и им правят кратка демонстрация как да познават истинските камъни от фалшивите и т.н. Нашите приятели Линдзи и Питър вече са налапали кукичката до дъното. Наистина, три независими източника споменават за днешната разпродажба, при това и един от тях им е градски, съмнение няма никакво!
Линдзи плахичко подпитва дали пък да не си вземе едни обечки, Питър обаче като истински мъж влиза ALL-IN и и казва, че може да направят и по-сериозна покупка…
Няколко часа, дни, седмици по-късно Линдзи любопитно решава да провери в гугъл името на магазина. Пише Bangkok Export Centre и от резултатите моментално я облива студена вълна…
Завесата пада.
THE END!
Интервюта с главните герои, съвсем реални, може да видите в някой от тези дълги темички в trip advisor посветени на измамата:
httpv://www.youtube.com/watch?v=z9BvNZKv-w0
Има много подобни измами с различен сюжет и последователност из целият свят. Ще пиша и за чаената церемония в Пекин и за студентките по изкуство, които искат да си упражняват английския и за нощните барове в Истанбул. На мен лично са ми любопитни, но не може да се отрече и че крият опасности за независимите туристи. Тази история ми е дори комична, най-вече защото клетите хорица очевидно са си забравили мозъка някъде по пътя. Колкото и изкусно да е изигран, сюжета прелива от дупки и може би това което им пречи да ги забележат е основно лакомията. Как става така че тръгваш да разглеждаш дворци, а стигаш до там да дадеш няколко хиляди долара за скъпоценни камъни, от които не разбираш нищо? Един отговор има на тоя въпрос и на изиграните не им се харесва.
За щастие подобни мошенгии много лесно могат да се избегнат, ако се спазват 2 прости правила:
- Хората по целият свят генерално са свестни. Рядко някой ще откаже помощ и особено в азиатските страни са искрено добронамерени спрямо чужденци. Трябва просто да запомните да сте ВИЕ този, който инициира контакта. Ако спрете с картата си някой по пътя да го попитате за посоката може да разчитате, че няма да ви излъже и да ви прати да пазарувате мъниста за баснословни суми. Ако обаче просто си седите и си гледате картата и се появява някой, който изявява желание да помогне без да го карате и е твърде приятелски настроен – нека ви светне червената лампа в главата и се отнасяйте крайно скептично.
- Ако нещо звучи прекалено хубаво за да е истина, най-вероятно е така.
Елементарно.
[social_share\]
Давай за нощния живот в Истанбул, че темата ме интересува живо :)
друг път, на кратко: внимавай от дружелюбни турци, които искат да те разходят и да са ти приятели и да те черпят вечеря :)
НЕ СИ ЛИ ЗАБЕЛЯЗАЛ, ЧЕ ХОРАТА ОБИЧАТ КРАСИВИТЕ ПРИКАЗКИ , Т.Е. ИМ ХАРЕСВА ДА БЪДАТ ЛЪГАНИ! КОЛКОТО И НЕВЕРОЯТНО ДА ЗВУЧИ, УБЕДИЛА СЪМ СЕ ХИЛЯДИ ПЪТИ.
ОПИТАЙ СЕ ДА ИМ КАЖЕШ ИСТИНАТА, И СТАВАШ ВРАГ НОМЕР ЕДНО:))))
ИЗОБЩО, ЦЕЛИЯТ НИ ЖИВОТ СТАНА ЕДНА БЕЗКРАЙНА ЛЪЖА НА ВСЯКА КРАЧКА!
Зависи от гледната точка, подобно нещо да се представи като красива приказка е малко прекалено романтично според мен :)
Четейки статията горе (от която признавам си не разбрах каква е развръзката, защото линковете с английските постове са доста обширни, ама предполагам камъните нещо са фалшиви) ми се стори, че не може ад има толкова малоумни хора! Докато днес, попадайки на един блог на българин, работещ като кебинкрю в Емирейт не прочетох това (дословен цитат):
Банкок. Като оставим настрана пинг-понг шоуто (което там наричат пат-понг и с чието посещение не точно се гордея), цената му от няколко месечни заплати на местен човечец и вечерята с 4 пъти по-скъпият мой рак ми в сравнение с всички други ястия, които си поръчаха колегите, другото беше шесс. Е, изключвам и факта, че поради викенда и местната Нова Година двете най-големи за мен атракции – Лежащият Буда (най-големият в страната) и некъф х’огромен храм – не работеха. Но посетих храма на Усмихнатия Буда и търговски център за скъпоценни камъни и бижута (където отново имах проблеми с кредитните си карти заради сумите, които искам да плащам с тях наведнъж). Видях и много Буди и Буденца – колеги един вид. Щото ние малките богове сме си колеги и сме колеги на големите.
Полезен съвет – можете да спазарите (при късмет) т. нар. тук-тук (мототриколка, с която пак ви трябва известен късмет, за да слезете невредим в „точка Бе“) за 40 бахти (ебахти!) да ви разведе на 2-3 места-забележителности и да ви изчаква там докат’ разгледате. За сравнение напитката с цвят (и донякъде вкус) на пикня (точно това е думата, която искам да използвам) или на жасминов (или по-познатото ми лайка) чай с много захар, ако щете, е 20 бахти. Е аз накрая му дадох на човека 100 (бахти!), което си е 30 долара – хартийка със снимката на умрял американски президент.
Като се отвори дума за тук-тук, возейки се с тях из града си мислех, че те са като маршрутките в София – мислят се за 1) безсмъртни и 2) над ППЗДвП.
Тайланд е интересна държава. Иска ми се да пообиколя повече, но това ще стане зимата, когато времето е по-благоприятно.
Еми останах изумен…явно всички се ловят на номера и той действа и на хора, имайки се за особено интелигентни (като въпросния блогър)…
Да, често хората дори не осъзнават как са преметнати. И макар и цялостно като се разпише схемата да изглежда доста пробита със дупки в сюжета, имай предвид, че те предават от ръка на ръка различни хора. Веднъж след като си дал някакъв минимален кредит на доверие, т.е. повярвал си че атракциите са затворени, останалите уж непознати хора само ти помагат да си навреш кукичката по-дълбоко.
Камъните не са точно фалшиви, в повечето случаи се оказва, че просто са надценени доста.
Те затова добрите приятели, посетили вече Тайланд, съветват да се ходи там сам…или поне без приятелка/жена. Този т.нар. Питър или е нямал добри приятели, или не ги е послушал. Защото ако беше тръгнал за затворения храм без Линдзи (или поне я беше оставил до басейна да си почива):
1. Или изобщо нямаше да стигне до храма;
2. Или ако беше стигнал, и оня “полицай” му каже, че сега не може, да дойде по-късно, наш Питър така и така е разчел времето, че е за храм, и за да не си обърка останалия график, щеше да отиде пак в храм, ама с усмихнати екзотични тайландки, вместо усмихнатия Буда ;)
Пак щеше да му остане спомен, но поне не с евтини имитации на диаманти, а с евтина, но усмихната и екзотична тайландка…примерно.
Майтапя се, разбира се, ама май не съм много далеч от истината. :)
Най-много екзотичната тайландка, да се окаже още по-екзотичен тайландец, не е една беля там :)
Или пък “спомен”, от който (в добрия случай) се налага да отървеш с помощта на коктейл от добре подбрани антибиотици ;-)
Жоро, вече 2 години откакто си го писал това – има ли ги вече историите за чаените церемонии, истанбулските барове и студентките, искащи да се упражняват по френски (или май английсик беше :-Р) ?
Няма ги, за сметка на това има много други неща, не е като да съм се подпирал на кълка в това време :)