Исландски Дневник – ден 3. Синята Лагуна.

Част 4 / 7 от поредицата Исландски Дневник

Ясно е, че в един момент писането на бележки за бъдещите поколения във фейсбука остава малко по-назад като приоритет. Та малко тъпо, че дневниците загубиха статуса си на лайв репорт, но аз лично като ги чета с цел припомняме след няколко години ще се направя, че не го забелязвам.

Да продължим хронологично – след една петъчна вечер из нощен Рейкявик под мотото “What happens in Iceland, stays in Iceland” дойде деня на синята лагуна. Синята Лагуна е най-най-най туристическата забележителност на Исландия и подобна дефиниция винаги може да ти докара мордорски спомени – не само заради мордорските пейзажи наоколо, не заради факта, че много хора тук все още вярват в елфи, но главно заради пълчищата орки с автобуси, които си идват в комплект с дефиницията на “най-най-най туристическата забележителност” на дадена страна. Нищо подобно. Извън сезон сме, което с няколко минуса, докарва и огромния плюс, че най-населеното място което видяхме за цялата екскурзия беше гейзера от предишния ден, на който всичко на всичко имаше около 50-ина човека.

Самата лагуна има интересна история – близката геотермална електростанция изхвърляла обработената топла вода наблизо, където случаен човек с кожно заболяване се топнал и водата го излекувала. Останалото, дет се вика, е история – хотел наблизо, козметична серия и създаване на един от исландските символи. Цялото нещо е разположено сред черни вулканични скали, водата е странно синя. И докато навън може да те пердаши леден сняг през лицето, вътре е топличко до 30 и няколко градуса. Контраста е страшен и отвреме навреме е трудно да го проумееш. Исландия е известна като “а land of Fire and Ice” – никога ултра клиширано изречение като това не е звучало по-уместно.

Blue Lagoon
Blue Lagoon
Blue Lagoon
Blue Lagoon

След няколко часовото цамбуркане се прибрахме вечер вкъщи, където за първи път откакто сме тук се очакваше малка дупка в небето. И макар и прогнозата за активността на сиянията да беше неблагоприятна всеки шанс трябваше да се използва, за това се натоварихме на колите и бегом на 50-ина километра от Рейкявик в тъмницата. Доста интересно преживяване – ясното небе криво ляво го уцелихме, но да караш в планината по тъмно и през 20-30 минути да те бие снежна виелица си е бая туин пийкско. Седенето извън кола не можеш да го правиш за повече от 5 минути, защото вятъра е умопомрачително пронизващ, а колата се припалва за стопляне и против изпотяване на джамците само за кратко веднъж на няколко минути, защото по някаква странна приумица хюндаите ни не можеха да са със запален двигател и изключени габарити…а когато търсиш северни сияния всяка допълнителна светлинка е враг, по-голям от Рейгън на тутраканската селищна система.

В крайна сметка се прибрахме с празни ръце. Мен лично въпреки всичко ми беше любопитно да ме пердаши снежна виелица в планина в 1 през нощта, но май не на всички им хареса и първия неуспешен лов доведе до известно деморализиране в редиците, което в крайна сметка предопредели и по-камерното присъствие на лова два дена по-късно. А иначе после се оказа, че всъщност сме видели сияние, без да разберем –  съвсем символично и такова, което аматьори лесно могат да объркат с обикновен облак. Това ни се изясни чак, когато успяхме да го видим наистина 2 нощи след това.

За утрешният ден следваше намаляване на числения състав с един човек,  дълго шофиране със забележителности по пътя извън Рейкявик и нощувка в хотел по средата на нищото.

До утре и КЗЛ.
[social_share/]

[wp:svejo-net]
[topbloglog]


About

Благодаря за интереса към блога. В днешно време се подвизавам предимно и доста активно в другото ми отроче - magelanci.com. Ако имате въпроси, проблеми или просто искате да споделите нещо свързано с пътуване, заповядайте там!

View all posts by

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *